Цветелина Узунова

 Цветелина Узунова е завършила Факултета по журналистика към СУ ”Св.Климент Охридски”. Специализирала е „News management” във Великобритания и „Публична дипломация” в МВнР. След стажа си в „12+3”, работи в БНТ като водеща на „Добро утро”, а след това и на „По света и у нас”, била е отговорен редактор на късните новини и на вечерното публицистично предаване „Екип 4”. През 1992г. участва в създаването на първото национално частно радио „Експрес”. През 2001г. напуска БНТ и става прессекретар на Симеон Сакскобургготски. Заема поста директор на Правителствената информационна служба до 2005г. За кратко е изп.директор на Българска бизнес мрежа – сдружение на малкия и средния бизнес. През 2007г. основава своя PR фирма, която управлява и до днес. Междувременно издава дамското делово списание Business Woman Magazine, което вече е онлайн платформа. За този проект получава международната награда Stevie Awards в категорията „Women helping women”. В момента е съветник в Народното събрание.

 

Малко е да кажа, че студентският ми стаж в „12+3”, започнал на първи август в историческата 1989г., беше мечта. По-скоро съдбовно житейско решение. И то се роди няколко месеца по-рано от телевизионен репортаж в „По света и у нас”. От него научих, че едно ново, модерно предаване по „Хоризонт” печели  журналистическа награда. Били най-добрите.

Ето, казах си, това са моите хора, от тях искам да се уча.

Оттам нататък Вселената си свърши работата. Аз само й дадох задачата. Появи се човек, който ме запозна с Йордан Лозанов – журналистът, който е създал предаването и го ръководеше. Няма да забравя първата ни среща. Отивам към БНР, а пред входа ме чака един изненадващо висок мъж. „Досега не сме имали стажанти, но работа има много. Ще ти дам шанс”, каза с усмивка и така започна моето незабравимо време в екипа. Помня всичко. Но някак не обичам да се връщам често към онзи период, за да не би нещо да развали хубавия спомен.

„Върви след мен и гледай. Нямам време да те уча. Ако ставаш, ставаш” – така строго ми казваше Жоро Папакочев и по този начин осъзнах колко е вярна старата мъдрост, че занаят се краде.

Бързо разбрах, че стаята на „12+3” е свещено място.

Всички репортери от другите предавания почукваха на вратата и със страхопочитание надникваха дали е удобно да влязат и да предложат идея. Да ти вземат материал в предаването беше висока оценка! А пък да си част от екипа, и то още студент, беше повод за голяма гордост. Още повече, че бях първата стажантка. Затова сигурно се роди и прякорът ми „Малкото”. Така ме наричаха понякога. Чавдар Стефанов изискваше от мен всеки ден да идвам с няколко теми. С часове обикалях по улиците да гледам афишите, да търся интересни провокации, които да запиша в червеното си тефтерче и на другия ден да ги споделя. „Това става за нас, това го предложи на сутрешния, другото – на нощния блок”. Изпитвах огромно неудобство пред него, ако се появях без идеи или без направо готов запис. Постоянно носех с мен един тежък магнетофон. Неусетно стажът си стана пълноценна работа.

В началото приемах слушателските обаждания по време на предаването и десет минути преди края му, трябваше да съм готова с интересно обобщение. Давах го на водещия. Когато за първи път екипът реши да ме пусне в ефир сама да представя текста, едва десет дни след началото на стажа, ръцете ми трепереха и листовете удряха микрофона. Водеше Жоро Папакочев. Усетил огромното ми притеснение, ме хвана за лакъта  и така прочетох текста си без грешка. Само че, за да се стигне до този момент, е имало обсъждане на т.нар. летучка. Директорът на новините в „Хоризонт” Мартин Минков е трябвало да каже последната дума. И понеже по това време гласът ми звучеше доста по детски, се наложи да взема няколко урока от дългогодишната говорителка Ваня Моллова. Прекарвах цялото си време след лекции в радиото. Научих се сама да монтирам, тормозех музикалните редактори за специални песни, които ми трябват за даден репортаж, защото в „12+3” всичко имаше значение и трябваше да е изпипано до последния детайл.

Есента на 1989г. беше най-горещото време в БНР. Събитията в страната след 10 ноември буквално взривяваха телефоните на предаването. Рейтингът сигурно е бил в небесата, но тогава на тези неща не се обръщаше голямо внимание. По-силно беше усещането за обществена мисия.

Целта на екипа беше една – всеки ден най-интересните репортажи, коментари, интервюта, да са в „12+3”. Много от нещата бяха нови за радиото.

Помня, например, деня, в който за първи път прозвуча обръщението „госпожи и господа” към слушателите. Ако не ме лъже паметта, направи го Петко Георгиев. Не мога да опиша какъв отзвук имаше това – едни хора приветстваха горещо промяната, други буквално крещяха в телефонната слушалка „какви господа, ние сме другари”. От днешна гледна точка звучи смешно, но тогава беше истинска революция.

Голямо изпитание за мен беше денят, в който редакторките на предаването Галя Спасова, Гита Минкова, Стефка Кафеджиева и Марги Шапкарова решиха да им помагам в новините за програма „Христо Ботев”. По това време те се изготвяха в нашата стая. Добре ли са написани, как да ги подредя, ще ми стигне ли времето…Стандартни въпроси на начинаещия новинар. Благодарение на зоркото око на четирите дами и на опита, който ми предадоха, бързо се научих.  30 години по-късно мога категорично да кажа, че в онези времена БНР внимателно изграждаше и отглеждаше кадрите си. Винаги съм чувствала подкрепата на целия екип. Затова днес и аз самата с удоволствие предавам щафетата на младите колеги. Разбира се, на тези, които искат да се научат. Вярвам в това, че когато на теб са ти подали ръка, на свой ред трябва да направиш същото.

В „12+3” за първи път се излъчиха рекламни клипове – нещо невиждано по онова време. Няма да забравя как се раждаха текстовете в стаята. Сега бихме нарекли този процес брейнсторминг, но тогава още тази дума не се използваше. Заключвахме вратата, всеки даваше идеи и за половин час сценарият беше готов. Така се появи и името на един знаков ресторант в гр. Гоце Делчев, собственост на приятел на екипа. Място, което е свързано със създаването на СДС в района. Та той се обади от съда в Благоевград, че всеки момент ще го регистрира, но няма име. Помоли за помощ. И понеже целият екип беше „ заразен” със славната история на Пиринския край, много бързо изникна „Егея”. Ресторантът и до днес работи под това име. Със същото място е свързана и една показателна случка. Организирах среща с обществеността на Гоце Делчев. Всичко мина чудесно. Впоследствие се разбра, че  Данчо Лозанов е бил привикан от по-големите началници, до които кой знае как е стигнала „страшната” новина, че екипът отива на среща с „македонското СДС”. А по това време въпросната абревиатура всяваше ужас на определени нива.

Всичко се следеше. Особено инакомислещите журналисти в „12+3”. И имаше защо.

Например, по идея на Галя в стаята на екипа направихме специална инсталация. Донесоха ни  отрязък от телената мрежа на границата, която беше свалена след падането на стария режим,  парчета от падналата Берлинска стена…Много от знаковите лица на СДС започнаха да гостуват в предаването.

Промяната в държавата минаваше през стаята и ефира  на „12+3”. В този смисъл няма да е пресилено да кажа, че то се превърна в истинска институция за времето си.

Останах в предаването до 1991г. Изявите ми в ефир бяха причината да получа предложение от Александър Авджиев да започна като водеща с него в телевизионното „Добро утро”. Винаги съм мислела, че радиото ще е съдбата ми. Но планът е бил друг. Трудното решение да си тръгна взех пак с подкрепата на екипа. Те ми дадоха куража да опитам в телевизията. „Научили сме те на всичко. Няма да се изложиш”, така ме изпратиха след един дълъг разговор за моето бъдеще. Месеци след това обаче, като свършех работата си в БНТ, отивах отново в любимата стаичка. Дали интуитивно съм търсела пак тяхната опора, дали, защото на „Сан Стефано” не намерих същата искрена и приятелска атмосфера…Кой знае. Впоследствие, когато започнах да водя „По света и у нас”, постоянно звънях да си сверя часовника – как те са подредили новините и дали аз съм се справила добре с моите емисии.

Извън работния процес, екипът имаше и друг, не по-малко интересен и вълнуващ живот. Най-ярките ми спомени са от уикендите в Ковачевица. Може би ще е любопитно да споделя, че точно там, в селската кръчма на Ковачевица, за първи път чухме култовата чалга песен „Камъните падат”. Естествено, веднага взехме касетата и в понеделник в предаването имаше материал с нея. Така че, ако някои сега си приписват „заслугите”, че са дали път на чалгата в национален ефир, да знаят, че „виновни” са „12+3”. Казвам го с усмивка, разбира се. Факт е обаче, че екипът винаги е отстоявал принципите на безспорния професионализъм и на свободата на словото. Не е имало случай при важни събития вътре в БНР или в страната, моите учители в професията да не са защитавали журналистическия и човешкия морал.

Да виждам всеки ден всичко това, да го попивам и да пораствам покрай тях, беше не просто професионален шанс. Беше невероятна школа.

Имах възможност да запозная екипа и с родителите си. Даже веднъж ги поканихме с нас на чардака в къщата на Галя в Ковачевица. Няма да крия, че доста ракии се изпиха до ранни зари. Баща ми, Бог да го прости, като историк и географ, обичаше в приятна компания да разказва интересни случки от македонското героично минало. Той изключително много уважаваше колегите и се възхищаваше от работата им. Беше много горд, че се уча именно от тях. Години наред продължаваше да се шегува с мен като ме питаше ”Снощи в 12 плюс колко се прибра?”

Вече разбрахте, че в моята биография „12+3” е много повече от начало на кариерата ми. За мен Данчо, Чари, Жоро, Петко, Галя, Гита, Кефата, Марги бяха второ семейство. Винаги ще ги помня с обич и огромна благодарност!

 

 

 

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: