Петко Георгиев
„Дами и господа, добър ден“. Така започнах предаването в 12 часа на обяд на 11 ноември 1989. Побъркаха ни от обаждания този следобед, наистина. Някои – с радост, благодарност и едва сдържана емоция. Други – със страх, със злоба и със закани…
Всъщност, трябва да си призная, на мен ми беше и радостно, и лесно, и естествено. Исках първите ми думи в ефир след свалянето на Живков да маркират края на диктатурата, а и бях свикнал с това всекидневно, учтиво и уважително „пании, пане, слечно“ („госпожо, господине, госпожице“) от студентските си години в Прага, където след 68-ма така или иначе се „другаросваха“ само по партийни събрания.
В България обаче на тази фраза й трябваха още няколко месеца, за да се утвърди в разговорния език – дори представителите на опозицията на кръглата маса в началото на 1990-а се обръщаха към опонентите си от БКП все още с „другарко“ и „другарю“.
Думите, разбира се, имат формативна сила.
Вярвах, че ако продължаваш да наричаш хората достатъчно дълго „дами и господа“, и ти самият, и те ще започнат да се възприемат като такива и да се държат с почтеността, възпитанието и взаимното уважение, които са вложени в тези думи. За някои още тогава това обръщение беше просто официално признание на реален статут, за други беше сигнал за възможна посока на личностно развитие, на трети и тогава, и до ден днешен им стои малко нелепо. Какъв „господин“ е полуграмотната мутра, която крещи по телефона от съседната маса, говори на „ти“ на непознатата сервитьорка и се опитва освен шкембето и свинското със зеле да си поръча и друга, по-интимна консумация? И каква точно „дама“ е селянката от единайсетия етаж в „Младост-4“, която си изхвърля боклука през балкона? Ясно е, че тях само думи не могат да ги формират, спрямо тях трябва толкова липсващата у нас здрава ръка на закона. Затова, не винете либералната демокрация, при която всекиму се отдава равно уважение, на всички – равни права, с ясното предварително осъзнаване, че далеч не всички биха отвърнали със същото. Проблемът на тази система е, когато няма кой да вкарва отклоняващите се от допустимите норми в правия път.
Години по-късно си дадох сметка колко важно е било обръщението да се смени бързо.
В средата на 90-те попаднах по работа в преименувания вече Санкт Петербург. Руснаците вече не се обръщаха на „товарищ“, но не се бяха преборили да си възстановят учтивото предкомунистическо обръщение. В рускоезичното пространство на бившия Съветски съюз и до ден днешен хората се обръщат към непознатите с „девушка“, „молодой человек“ или „мужчина“ и „женщина“, че дори и „дяденька“, което, поне в ушите на чужденците, не е никак добро начало на разговор.
Приключението "12+3" 