Езиковедът доц. д-р Борислав Георгиев специализира в изследване на съвременния български език, езиковата прагматика, езиковата антропология, социолингвистиката, теорията на речевите актове, лингвистика на текста, социосемиотика, юридическа семиотика, меметика.

Въображаемо интервю за 12+3

Водещ (В.): В „12 плюс 3“: минутите за българския език с Борислав Георгиев (Б.Г.)

Б.Г. Добър ден, уважаеми госпожи, госпожици и господа и честита 2019 г.

В: Политкоректно ли е още обръщението „госпожице“?

Б. Г.: Абе…!!!

В: Как започна твоето участие в „12 плюс 3“ с езиковата рубрика?

Б.Г. Започна „в далечната“ (както е модерно вече да се казва) 1988 г. „12 плюс 3“ още не съществуваше. Шефът на Секцията за съвременен български език на Института за български език при БАН на едно заседание ни каза, че се е получило писмо от програма „Хоризонт“, в което програмата настоява езиковите бележки, съществували в монологичен вид още от 1950-те години и четени от говорител, да станат диалогични. С други думи, да се чува гласът на автора, който да е в диалог с водещия. Мнозина колеги се отказаха, като заявиха, че не могат да се правят на палячовци, но двама-трима души решихме да опитаме; решихме „да се правим на палячовци“. На следващата година вече имаше и „12 плюс 3“. След няколко години останах да участвам сам и така – до 2007 г., когато се отказах. Нямаше го вече този екип, с когото започнахме, а някакви учили-недоучили девойки, току-що завършили Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ, започнаха да ми дават акъл по специфичния предмет на моята рубрика.

В: С кого работеше в началото?

Б.Г.: Йордан Лозанов, Георги Папакочев, Петко Георгиев, Чавдар Стефанов, Галина Спасова и Гита Минкова. Всички тези хора и до ден-днешен остават за мен тежката артилерия в радио журналистиката. С Петко например направихме две тихи езикови революции: наложихме обръщенията „господине“, „госпожо“ и „госпожице“; започнахме в ефир да си говорим на лични имена и на „ти“. Това наистина беше прецедент в 1990 г. Покрай тях се запознах и с проекта „Акапулко“, който стана изследователски обект на моята дисертация „Норма и масмедии“.

В: Кой ти е най-яркият спомен от това начало?

Б.Г.: От Йордан Лозанов, който прочете текста на едно от моите предавания и ми каза: „Боре, радиото не е университетска аудитория; трябва да говориш разбираемо и да не употребяваш толкова специализирана терминология. Трябва да звучи като истински непринуден разговор – все едно си говорите с някого на чаша бира по езикови въпроси. И от Георги Папакочев, който ми обърна внимание, че проблемите се РЕШАВАТ, а не се РАЗРЕШАВАТ. С тази препоръка на Жоро и до ден-днешен започва всеки един мой курс по езикова култура в Нов български университет.

В: Този стаж в радиото помогна ли ти и в академичната кариера?

Б.Г.: Помогна, и още как! Студентите казват, че ме разбират какво им казвам и че им го казвам по забавен начин, с чувство за хумор и (само)ирония. На 2 януари (!!!) от Пловдив дойде един мой студент, за да не пропусне моя час, който му се оказа и единственият за деня. Направо зяпнах! Без преувеличение.

В: В едно свое предаване казваше, че стратегическата ти задача в тези предавания е да възвърнеш истинското значение на важни термини, свързани с политиката, и да зададеш правилата за коректната им употреба. Успя ли в това?

Б.Г.: Мисля, че донякъде успях. Но в много важни пунктове не успях. Изразът, срещу който много „ритам“ – ОБИКНОВЕНИ ХОРА, и до ден-днешен е в употреба, макар че не се среща толкова често. Но това толкова силно се е загнездило в главите на хората, че те всъщност не си дават сметка какво точно казват. А като гледам политическия ни „елит“, разните випове, предпочитам да принадлежа към съсловието на обикновените хора, макар че строго републиканският възглед по въпроса е, че обикновените хора са всъщност редовите граждани в една република и в Древния Рим всеки сенатор, консул и т.н е живял с идеята, че един ден може отново да стане редови гражданин на Рим. Не че е ставал, де – обикновено са ги убивали и императорът си е присвоявал имуществото им…

В: Имаш ли някое предаване, което ти е особено любимо?

Б.Г.: Да – „Какво обикновено прави народът?“ Ето част от него:

ВОДЕЩ: И така: какво прави обикновено народът според езиковите данни?
Б.Г.: Народът преди всичко казва. Казва мъдрости. Цитирането на народните мъдрости обикновено се въвежда с израза „както казва народът„. Със своя вроден демократизъм – казва един друг пример – народът не гледа с добро око на привилегированите класи, на титлите, ордените и униформите. Народът жертва всичко – гласи трети. Доста често също така народът ликува, но и гладува. Народът също така страда, запасява се, губи вяра, очаква, но също така яде, пие и се весели. Една от основните дейности на народа е да „откърмя“: откърмил е хайдути, храбри поборници, народни будители, интелигенция, партизани. Народът също така мечтае. Според някои народът се налива, но също така народът се раздвижва, бунтува се, вдига се обикновено на въстание или на бунт. И разбира се винаги народът храбро защитава независимостта на България, а за да се предпази от беди народът, ханът бил убиван – обикновено бил удушаван с въже.
ВОДЕЩ: А какъв обикновено е народът?
Б.Г.: Народът е още патриархален и живее наивно в своя бит, в нравите, обичаите и вярванията си – неговото национално съзнание не отива по-далеч от това чувство – това е цитат. Друг цитат: народът ни е още твърде прост. Други твърдения обикновено са, че народът е уморен от нещо конкретно, а не изобщо уморен, че народът е изтерзан както изобщо, така и в частност от нещо, казва се, че народът е жесток като дете и, разбира се, библейски звучащият постулат, че народът е вечен.
ВОДЕЩ: А добрува ли народът?
Б.Г.: Той добрува винаги в желателна модалност: казва се народът да добрува, народът ни да заживее достойно. Няма в нашия архив случай, в който народът добрува и живее достойно. Разбира се, в този архив не е включена партийната преса в периода от 1944 до 1990 г.
ВОДЕЩ: Какъв е изводът от този колаж от изречения, който направихте въз основа на данните на електронния архив на българския език?
Б.Г.: Изводът е, че народът е не само жесток като дете, но си е и едно дете, за което непрекъснато се полагат грижи. Нашата идеята за народ рязко се различава от съвременната идея за гражданското общество, в което всеки сам е отговорен за това как ще протече животът му. Тоест наистина има основание да определим като контекстови антоними „народ“ и „общество от граждани“.
ВОДЕЩ: Благодаря Ви, доцент Георгиев.

Б.Г.: Към днешна дата, мисля, че няма какво повече до добавя или да съкратя.

В: Липсва ли ти ефирът?

Б.Г.: И да, и не. Вече не съм толкова енергичен, колкото бях едно време, макар че тръпката на студиото и микрофона все още е жива. Реших частично да пренеса тази своя дейност в интернет. Във Фейсбук например съм администратор на една създадена от мен група – „Какво означава?“, която има близо 6000 членове. Имам и блог, посветен на езиковата култура – „Българският език на Борислав Георгиев 2.0“ „1.0“ са понеделнишките ни разговори в студиото на „12 плюс 3“.  Така че „континуитетът“ (друга „любима“ моя дума) го има. Остава да има и интерес.

В: Благодаря ти, Бориславе!