Петко Георгиев
Някъде през 1991 г., гост в предаването ми е един от министрите в правителството на Димитър Попов, което си беше реално „голяма коалиция“ между комунистите и опозицията, съставена след провала на правителството на Андрей Луканов. Харесваше ми този човек – интелигентен, прям, почтен, мъжкар, винаги усмихнат, с бърз ум и език, знаеше точно какво иска и какво може. Неслучайно отпадна бързо от политиката – такива като него там, за съжаление, не оцеляват дълго. Въобще не помня за какво сме говорили, но след предаването в редакцията звъни телефонът и аз вдигам. Оттам започва енигмата. Обаждали са се какви ли не хора – възторжени почитатели, хейтъри (терминът влезе в употреба далеч по-късно), чисто луди – всякакви. Това обаче беше различно. Жената говореше с руски акцент и беше осезаемо притеснена. Пита за мене и дали аз съм водил разговора с министъра и като се уверява, че съм аз, моли да я свържа с него, имала нещо важно да му казва. Разбира, че не мога да й дам неговия телефон, но моли да му предам:
„Боли го права рука, я мога помогна“. Сериозно??? Слушала го е по радиото и е усетила, че го боли ръката? Жената обаче трябва да е била много убедителна, защото решавам да пробвам.
Малко контекст. Краят на комунизма остави огромна духовна пустота в главите на страшно много хора, които бяха живели с неговите илюзии и обещания. Десетилетията на комунистическа пропаганда за „новия човек“ бяха успели за промият съзнанието на мнозина и да унищожат там всичко останало. Духовната сфера и църквата бяха под контрол и за огромна част от българите вярата си беше отишла. Да, боядисваха се яйца за Великден, празнуваше се Коледа – по стар стил на 6 януари – но това бяха само ритуали, в тях само малцина влагаха реално съдържание. Най- важното, комунизмът се беше провалил като светоглед и за повярвалите нищо друго не беше дошло на негово място.
И човешката природа не търпи вакуум. Хората реално имат нужда да вярват в нещо, и ако не е религия или идеология, те се опитват подсъзнателно да я заместят с нещо друго. Тази празнота, по руски пример и под руско въздействие, през 90-те беше запълнена за мнозина от избилите като отровни гъби след дъжд
екстрасенси, врачки, лечители, гадатели и какво ли още не. Не е ли парадокс? Най-материалистическата идеология, властвала седем десетилетия в Русия и 45 години в България, роди и възпита най-податливите на „езотерични“ въздействия хора, което впрочем си продължава и до днес.
Пак тези години, от любопитство, отидох на публичен сеанс на Кашпировски, известен психотерапевт, който водеше сеанси по съветската телевизия, и твърдеше, че е излекувал хиляди хора – неясно от какво и как. Зала 1 на НДК се пръскаше по шевовете и ако не бях от БНР, вероятно нямаше да мога да вляза. Аз бях „при гълъбите“, на трети балкон, а най-долу, пред сцената бяха подредени инвалидни колички на хора в тежко физическо и психическо състояние, хора, чиито близки бяха изгубили надежда в традиционната медицина и в съдбата. „Сеансът“ започна интересно, Кашпировски си знаеше работата, но по едно време едно от децата в инвалидните колички започна да стене. Цялата зала затаила дъх, Кашпировски обяснява как всеки има силите сам да се излекува, стига да може да активира своята вътрешна сила, а детето стене, все по-високо и все по-неудържимо. В един момент звездата на руската психодрама не издържа и започва да вика:
Изведете това дете оттук, не разбирате ли че то е идиот! Никой не може да му помогне, махнете го!“
Пред смълчаното мнозинство в НДК, което сякаш заемаше страната на „лечителя“, смутена майка притича до количката и тръгна да извежда детето от залата. Честно ви казвам, ако бях бащата на това дете и имах нещо тежко под ръка, това щеше да е последният сеанс на Кашпировски.
Екстрасенсите обаче просперираха. Един от колегите в Радиото водеше редовни сеанси с полтъргайст на име Кики. В нощния блок хората слушаха с часове как Кики рита масата в една пазарджишка къща и отговаря на въпроси – едно ритане е „да“, две ритания са „не“, три ритания са „не ме занимавайте с глупости“…или нещо подобно.
Чари по едно време се беше задълбал в тези работи и беше донякъде прав – всичко свързано с врачки, полтъргайсти, ясновидци и т.н. носеше як рейтинг. Справка – Tween Peaks, X Files и какво ли не още.
Та, да се върна на министъра. Обаждам се на секретарката му, естествено без да казвам за какво става дума, иначе ще ме отреже веднага. Тя ме свързва и аз с огромна доза неудобство го питам – „извинявайте за странния въпрос, но днес, като бяхте в студиото, болеше ли Ви дясната ръка?“ Пауза-пауза-пауза, и министърът, с почуда и с много топло отношение отговаря : “Да, много! Ама Вие откъде знаете? Боли ме от дни насам!“
Обяснявам откъде знам и ги свързвам…какво е станало после, само те си знаят.
Приключението "12+3" 