Александър Андрееев работи в БНР от 1979 до 1991 година, бил е редактор, водещ и репортер в програма „Христо Ботев“ и  в програма „Хоризонт“. През първите години на 12+3 заедно с писателя Иван Кулеков създават и изпълняват хумористична авторска рубрика в предаването. От 1991 година е редактор в „Дойче Веле“, а от 2008 г. е ръководител на българската редакция на радиото.

 

Всеки, който пише спомени, трябва да започва с едно задължително уточнение: 
Всяка преживяна история, която разказваме, е измислица. Дори да сме запомнили с фотографска прецизност всички факти, имена, дати, цветове, миризми, вкусове, усещания и т.н., ние пак сме прекарали тази история през субективната си глава. И сме запомнили нещо съвсем различно, в сравнение с друг участник в нея. 

Да не говорим, че при мен и това с точното помнене не се получава много добре. Така че всичко, което ще разкаже за историята на 12+3, сигурно няма да бъде „вярно“ в някакъв смисъл. В друг обаче сигурно си струва да бъде записано и запомнено.
През късното лято и ранната есен на 1989 г. работех в редакция „Хумор, сатира и забава“ на тогавашното Българско радио, сега БНР. Там моя пътеводна звезда беше близкият ми (и до днес) приятел Иван Кулеков, с когото заедно пишехме сценариите за измисленото от него предаване „Звезди посред бял ден“ по програма „Христо Ботев“. През онези месеци на 1989 двамата поехме и две кратки рубрики по програма „Хоризонт“ на БР: „Стършел в аванс“ и „Ново пет“.
Както би казал поетът, онези месеци бяха бременни с промените. Бременни в деветия месец. Не че изобщо си представяхме какво ще се случи, но то висеше във въздуха. Активността на така наречените тогава „неформални организации“, за които вече не само се шушукаше, случващото се в Унгария, Полша и Чехословакия, тътенът от принудителното изселване на стотици хиляди български турци – всичко това сгъстяваше очакването, че и в заблатена България нещо ще се раздвижи.
В Българското радио, което беше пряко подчинено на ЦК на БКП и всъщност изпълняваше ролята на един от най-важните идеологически инструменти на системата, смяната на политическия сезон също се усещаше. Тук би трябвало да отворя една много голяма скоба, в която да обясня как

сред нас, журналистите в БР и номинални крепители на системата, имаше всякакви хора; как едни искрено се надяваха на промяна, други пък още слухтяха по коридорите; как нищо не е само черно и само бяло; колко безсрамни са опитите пост фактум да се обявиш за таен дисидент и колко по-честно би било да се самопризнаеш в конформизъм. И още, и още. Но в случая темата е друга.

Та двамата с Иван Кулеков някак спонтанно преформатирахме двете си скучни рубрики в нещо като стенвестник или агиттабло в подкрепа на перестройката и на гласността. Използвахме карикатури и фейлетони от сатиричния вестник „Стършел“, около които навързвахме някакви смели (за онова време) наши собствени съобщения. И понеже всичко това се случваше в предаване на живо по „Хоризонт“, никой не можеше да ни контролира предварително – най-много да ни сапунисва след това. По коридорите на „Хоризонт“ и

около стаята на 12+3 беше доста трескаво в онези месеци. Напред-назад търчаха хора с искрометни погледи и разни хартии в ръце, атмосферата беше хем развълнувана, хем тревожна…