Петко Георгиев

Във времето, когато почваше 12+3, за повечето от важните неща в живота по медиите не можеше да се говори директно. Човек трябваше да търси метафори, образи и символи, които да предават мисълта му до аудиторията, без да дразнят излишно ухото на пазителите на господстващата комунистическа идеология.

Езоповият език беше нормата на писане на авторски текстове, норма, която естествено не се преподаваше никъде и която се учеше само с проби и грешки.

Да говориш на езоповски е като да ходиш по тясна пътека високо по билото на стръмна планина.

Малко повече недоизказаност и завоалиране на посланието, и се подхлъзваш по сипея на страха и автоцензурата. Малко повече самоцелна игра с езика и пропадаш по обратната страна, надолу по склона на  оригиналниченето.

Този езопов език минаваше за „висок стил“ на изразяване и беше станал втора природа на мнозина в медиите и имаше защо. Освен кураж, искаше се въображение и словесно майсторство да се справиш с инструкция от типа на

„За Русе – нищо, до второ нареждане“,

какъвто запис се беше появил в редакционния дневник на „Хоризонт“ след основаването на Комитета за екологична защита на Русе. Подобни  инструкции имаше и за Клуба за гласност и преустройство, за Екогласност, за „Подкрепа“ и въобще за „неформалите“ и техните действия. След 10-ти ноември потърсих дневника, да го запазя като свидетелство на времето, но някой се беше сетил да го прибере…Какво правиш с такива разпореждания в онези години? Ако не искаш да изхвърчиш веднага, се правиш, че ги изпълняваш, като се стараеш да ги обезсмислиш. При всеки друг информационен повод каниш хората, които участваха в разрастващото се опозиционно движение, които тогава имаха нужда от подкрепа. Те бяха от цвета на българската интелигенция, така че поводи се намираха лесно – кой написал книга, кой направил изложба, кой поставил нова пиеса, кой (като Петър Слабаков) прочел декларация преди началото на представление…Намираш всякакви индиректни начини да говориш за проблемите и да даваш глас на хората, които търсеха промяната и предлагаха решения.

Да вземем инструкцията „За Русе – нищо, до второ нареждане“. ОК, няма да говорим за Русе. Но в предаването имахме всекидневна рубрика „Екохоризонт“, която говореше  за чистия въздух пет пъти в седмицата. Вместо да заглушим  регионалния проблем, както изискваше инструкцията, ние го правехме национален….

След 10 ноември необходимостта да се говори на езоповски отпадна. Нещата можеха и трябваше да се назовават с истинските им имена, директно. Мнозина в медиите обаче така бяха привикнали с иносказателноста, че продължаваха да жонглират с думите и да се страхуват и от сенките си. Чуваш го, че нещо го мъчи и че иска нещо да си каже, но говори, говори, говори – и накрая нищо.

До Десети езоповият език беше език на смелите. След Десети бързо стана език на страхливите.

На този фон, откритият и ясен стил на 12+3 и безкомпромисният избор на теми и  събеседници скоро ни изстреля на върха на общественото  внимание.

Да, знам, че звучи напомпано, но в месеците непосредствено преди и след началото на промените във всички сфери на обществения живот течаха по-малки или по-големи революции, с много различен успех. В театъра и в киното тръгнаха да се правят немислими по-рано неща, в университетите и особено в хуманитаристиката  гореше пожар, в домовете на хората течаха спорове за политика и за ценности, които не бяха водени никога преди, семейства и приятелски кръгове се разпадаха заради неподозирани и неизказани по-рано ценностни различия. Нормално беше, че и в Радиото – и в медиите въобще – ще се случи нещо подобно.

Голямата битка в медиите след 10 ноември не беше кой на коя политическа страна ще застане, както удобно бяха представяни нещата и тогава, и сега.

Голямата ни битка беше дали медиите ще успеят да заемат своята нормална професионална роля в едно свободно и демократично общество –

да бъдат източник на достоверна, актуална и пълноценна информация, да станат  платформа за свободно противопоставяне и борба на идеи – или да (о)станат част от проблема, проводници на политическа пропаганда, вечни слуги на партийни, корпоративни и други частни интереси.  Ние в 12+3 вярвахме и прилагахме във всяко предаване и по всяка тема  класическото правило на журналистиката: фактите са свещени, мненията са свободни. С нас  бяха много други колеги – активното малцинство в „Хоризонт“, немалко от програма „Христо Ботев“, доста хора в Телевизията и в БТА…но далеч не всички. Дори в онези първи месеци на ентусиазъм и надежди имаше достатъчно хора, представящи се за журналисти, които виждаха нещата иначе.

Още тогава българската журналистика се раздели на три лагера, които и до днес нямат много общо помежду си.

Около двете основни политически сили тогава, СДС и БКП, се оформи група журналисти, които изповядваха обратния прочит на основния закон на журналистиката. За тях той гласеше „мнението ми е свещено, факти все ще се намерят“. Комунисти и антикомунисти се громяха едни други със същия инструментариум и език, затова и прескачането от единия отбор в другия беше толкова лесно и често срещано. С появата на първите булевардни вестници се оформи и третият лагер в журналистиката – хора,  които нямат почит нито към фактите, нито към мнението. Ако трябва да търся някакъв перверзен вариант на цитирания вече основен закон, то за тях той би гласял „плати ми какво да ми е мнението, аз ще му измисля и факти да го подкрепят“.  30 години по-късно територията на професионалната журналистика продължава да се свива, публицистите с позиция са почти изцяло изнесени по блогове и социални мрежи, а безогледната пропаганда на политически, корпоративни и чужди геостратегически  интереси законодателства в областта на медиите. И пробива в 12+3.

← 7: Дами и господа…

9: Златно време за журналистика →