Асен Сираков

Асен Сираков

Асен Сираков е писател, езиковед, публицист, преводач и драматург с над 1000 публикации в периодичния печат.
Популярен автор и водещ на радиопредаванията “12+Пляс!” и “Нощен Хоризонт” по БНР и на “Неделен магазин” и “Горе, Долу” по БНТ. Има издадени три стихосбирки, няколко романа и сборници с разкази.

В НАЧАЛО БЕ СЛОВОТО И СЛОВОТО БЕШЕ В СЪБОТА СЛЕД НОВИНИТЕ

Асен Сираков e писател, публицист и езиковед. Има над 1500 публикации в периодичния печат, над 20 авторски книги, превежда от руски, английски, полски, френски, немски, италиански и др. езици. Автор е на статии и трудове по езикознание, теория на превода и на философската монография „Трите кита”, автор и водещ на легендарното предаване „12+Пляс!“ по „Хоризонт”. Носител е на Голямата награда за радио в Барселона, “Златен таралеж” за журналистика, “Златно перо” за литература и публицистика, “ПОКИ” за поезия и Националната награда „Константин Константинов“ за детска литература.

 

В началото на март на далечната 1993-та, след като за няколко години бях обиколил четири вестника, три списания и две телевизионни предавания, се оказах в БНР пред Чавдар Стефанов, който в тогавашната система на управление заемаше длъжността продуцент. Водеше ме съпругата на един приятел, която беше утвърден музикален редактор, за да каже две-три добри думи за мен, та, евентуално, да започна ново забавно предаване в „Хоризонт“.

Още с влизането с Чавдар се познахме, но не се издадохме. До този момент не знаех, че великият Чавдар Стефанов, продуцентът, е онзи Чавдар, с когото бяхме приятели още от Университета. Както и да е, разговорът мина тежко и делово, изпъстрен с фрази като „ще видим”, „да, ще имаме предвид”, „ще ви уведомим” и т.н. Когато ходатайстващата музикална редакторка си излезе, аз попитах кога да направя пилотно предаване, на което Чавдар простичко ми каза:

– Знам какво можеш, почваш следващата събота – и ми смигна.

Така започнах. Както се казва с „летящ старт”. Не след дълго с Дани Драганов от „Кукери” обменихме идеи и той написа сигналите, джингълите, пресечките – въобще цялата музикална „шапка” – след което началото на 40-ата симфония на Моцарт, основният сигнал на  „12+Пляс!” (така се казваше новото предаване) започна да звучи всяка събота след новините в 12:00, та чак до 15:00, та чак до декември 1998-ма, когато изведнъж се оказа… Но това е друга тема.

Тогава, в началото, важна стъпка бе роялът. Да, с Чавдар отидохме и купихме един корейски електронен роял, който с общи усилия вкарахме в 12-то студио и на който после дълги години свирех и пеех в ефир, кога сам, кога заедно с гостите. Още е там някъде в БНР-то в качеството си на неликвиден реквизит.

Първият „конфликт” и първото приятелство настъпиха още в началото.

Причината за „конфликта” бе решението ми да излъчвам само отрицателни слушателски мнения и изказвания, в резултат на което първият ми музикален редактор напусна предаването, а приятелството ми със звукорежисьора Виктор Горнаков, с когото творчески работехме върху всяко предаване, продължава до ден днешен.

Обстановката в редакцията на „12+3”, към която бе и „12+Пляс!”, бе творческа и уютна. Живеехме като едно голямо семейство и с ръка на сърцето мога да кажа, че тази атмосфера ми липсва… Разбира се, още сме си близки и приятели.

През всичките години много неща се случиха и успях да направя няколко важни извода. Първият бе, че всеки слушател, зрител или читател в 90% от случаите е преди всичко… неадекватен. От всички телефонни обаждания – а те бяха десетки всяка събота, че и през седмицата – от всички писма (над 13 000, три чувала) – не повече от 10% бяха „по същество” или иначе казано, свързани с мен като автор и водещ, с темите, текстовете, гостите, музиката и предаването въобще. В останалите се третираха „проблеми” като се започне от „тоалетните на гробищата” и „разтърсващи семейни проблеми и изневери”, през „гадните комунисти”, „тъпите седесари” и „шибаната държава”, та чак до моето физическо унищожение и озлочестяване post mortem…

Вторият важен извод бе, че

колкото и да си добър, колкото и да си талантлив, колкото и висок да ти е рейтингът, трябва непрекъснато да си пазиш “гърбазъ”, за да не ти се случи нещо изневиделица и просто да изхвърчиш.

„Недей да правиш/казваш еди-какво си или да каниш еди-кого си” – току ми каже я генералният, я заместникът му, я някой друг от шефовете. „Ще забравя – казвам му – що не ми го напишете, та да го запомня по-добре?” Никой нищо така и не ми написа…

„Абе ти знаеш ли кого сме наградили?! Ик’во ще пра’йм сега?”, дочух двама възмутени банкери, когато ми връчваха „Златен Таралеж” за журналистика. Аз пък после им изсвирих „Let it be”.

Проблемът с „изхвърчането” ми възникна още през 1994-та, рязко се изостри през жанвиденовото управление, когато лично Премянов идваше „дружески” да ме съветва,  и тържествено приключи в края на 1998-а.

Имаше и малко затишие, макар и пред буря…

В края на пролетта на 1995-та Чавдар ми показа формуляри за участие в традиционния фестивал „Premios Ondas” в Барселона – изключително престижен европейски фестивал, в който имаше и раздел „Радио”. Що пък не, казахме си ние, попълнихме формулярите, преведох концепцията на предаването и съответния сценарий на английски и (с помощта на един приятел) на френски, записахме това поредно предаване и изпратихме всичкото на посочения адрес. Радостта и учудването, че съм спечелил „Grand Prix” бяха безгранични. Още по-голямо бе учудването, че заминах сам да си получа наградата. Да! Нямаше нито „съпътстващи лица”, нито „цивилни изкуствоведи”, нито директори, нито зам. директори.

После имаше затишие, а после на излизане от радиото дочух – в „старата къща” всичко се знае – две колежки да си говорят:

– Е… намериха му цаката на този Асен Сираков най-после!

– Що бе? Какво се е случило?

– Край, уволняват го. Решено е на най-високо ниво.

Изтръпнах. Трябваше да направя нещо спешно, а не знаех какво. Някак интуитивно хванах трамвая и слязох на Руското посолство. Влязох. Стой! Отивам при посланика, казвам. Ти луд ли си?! Шум, тревога, раздвижване (прищракване на затвори?). От посолството изхвърча Калабухов – мисля, че беше първи секретар на посолството. Искам да видя посланика (вече ми беше гостувал в предаването), казвам му. Имате ли уговорена среща? Не, но е много важно, настоявам! Човекът се притеснява, мисли, влиза обратно, връща се: Ще Ви приеме, но бъдете кратък. Завеждат ме, влизам. Разбира се, не мога да говоря нито за радио, нито за „специфичното” отношение на ръководството към мен, нито за предстоящото ми уволнение. Започвам да му говоря как трябва да бъде открит елитен руски ресторант в София, за да укрепне дружбата между нашите народи, как трябва да бъде издаден висококачествен сборник с руски и български икони… Човек ме гледа, мига на парцали и вероятно си мисли: този, ако не е луд сигурно има сериозни психични отклонения. След около 15-20 минути получих някакви съвети и напътствия, станах, той учтиво ме изпрати до вратата, а аз започнах да му разказвам виц. Той, също така учтиво, продължи с мен до входа на посолството и точно на площадката пред входната врата аз завърших вица, след което и двамата започнахме да се смеем. Ръкувахме се, той ме потупа по гърба и се прибра.

Цяла година после никой за нищо не ме притесняваше. Както и очаквах, „където трябва”, е било съобщено, че лицето Асен Сираков е нахълтал без предварителна среща при руския посланик, бавел се е там около 20 минути, след което посланикът лично го е изпратил до входната врата, където след смях радушно са се разделили. Уволнение ли? Наложиха се да го забравят. По-точният термин е да го забавят, но както вече споменах, това е друга тема.

Истината е, че благодарение на много хора (главно от редакцията на „12+3“ и колегите от „Златния фонд”) и въпреки неколцина, които се чудеха как да се отърват от мен, предаването „12+Пляс” излъчи 230 предавания за радост на стотици хиляди слушатели.

Реклами

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: