В „12+3“ се озовах по волята на съдбата през септември 1991г. Вече работех в БНР, бях редактор в Главна редакция „Програма“ и репортерствах в предавания на „Христо Ботев“ и Радио „България“. Наближаваха парламентарните избори, които  тогава бяха спечелени от СДС, а от пр.„Хоризонт“ помолиха ръководството ни четирима по-млади от нашата редакция да стоим един месец дежурни на „Телефоните на слушателя“. Помощ, покрай тогавашната огромна ангажираност на най-популярната програма. Имаше една обособена стая, точно срещу студиото, от което се излъчваше „12+3“ – с остаряла техника, стари телефони, които звъняха нонстоп и огромни магнетофонни ленти, на които можеха да се записват обажданията. Ако водещите пожелаеха да излъчат нещо от тях, разбира се.

Падна ми се да бъда още в първата седмица, а после и още една, дежурство по време на „12+3“. Някой ме обучи набързо, показаха ми как се свързват телефоните с магнетофоните, как се прави запис…и зачаках в готовност. Към 12ч., малко преди новините, вратата се отвори и се показа водещият в този ден Георги Папакочев, който ме поздрави, осведоми се кой съм, дали аз ще съм дежурен. И ме помоли, без да пускам записи, да вляза към края на предаването и да направя обобщение на чутото от мен. На живо, вътре, в любимото ми предаване, без никаква друга подготовка! О, ужас! Както и да е, постарах се, водих си записки на безкрая от позвънявания, отбрах най-чудатите, интересни, необичайни и противостоящи си. А Жоро с типичното си спокойствие ме предразположи да го разкажа без притеснения, доколкото ми бе възможно. Получи се добре….И така – цялата седмица, после още една – при Чавдар Стефанов, при Петко Георгиев, при Жоро, и пак, и пак….

Ползата за мен беше огромна. Не само защото стоене на телефоните на слушателя е добиване на ценен опит от тази обратна връзка. А и защото в края на този мой необичаен мандат там, попитах дали мога да сътруднича?! Да, разбира се, давай, но ги напиши горе-долу нещата, за да видим какво си ни подготвил, и, ако е необходимо, нещо да коригираш. Добре. След няколко дни започнах да нося репортажи, анкети, интервюта, още репортажи. Най-напред Чавдар прочете първия, нахвърлян на машинопис текст, не намери кусур и ме изпрати да го монтирам. Вторият ден Петко хвърли едно око, след което ми заявиха, че всичко е наред и направо да нося сглобените ленти – с обявяванията, разбира се. И така…тези хора тогава ме престрашиха да работя за любимото ми до днес предаване. Моят проблем беше, че не знаех с кого да се съизмеря, от кого по коридорите на репортерите да се уча и въобще какво точно да правя, до колко се харесва или не се нрави?! Някакси налучквах изискванията слепешката. Докато един ден Галя Спасова не ми заяви буквално следното: „Стоичков, ти се великолепен репортер! Няма на етажа на „Хоризонт“ такъв!“ По-изумен и изненадан никога не съм бил…

Чавдар Стефанов след една поредица мои репортажи, ме срещна по стъпалата, като носех следващия и изрече: „А, ела с мен“. Тръгнах след него и се озовах в кабинета на главния редактор Мартин Минков, където той ни запозна и му каза: „Марто, това е Румен, от половин година ни носи почти всеки ден материали, искам го в екипа!“. Проблемът беше, че аз се водех на щат в Главна редакция „Програма“, а в „Хоризонт“ нямаха свободен. Онези не си го даваха, но след два месеца, когато взех единственото, дадено от Петър Увалиев интервю, а на следващия ден и от българиста проф. Ото Кронщайнер /защитаващ българската кауза по отношение на македонската нация и македонския език/, Гита Минкова ми каза в редакцията: „Край! Назначиха те“….И станах част от екипа, който просъществува в тогавашния си вид до декември 1995 година, когато беше умишлено разбит – чрез жестока цензура, уволнения, запокитване на останалите. Преместих се в „Нощен хоризонт“, където 22 години водих това предаване. Но връзката с „12+3“ никога не съм прекъсвал, каквито и ротации в състава му да е имало. Защото за мен това е най-важното, най-слушаното и най-доброто предаване в БНР. И понеже винаги съм бил и репортер в тази професия, съм направил за него и съм излъчил в ефир около 1700 репортажа – от социални домове, запокитени села, богати на история и книжовност манастири, малки градчета, от къде ли не. От 1991г. – до сега…Близо 28 години.