Петко Георгиев
Промяната е винаги в ръцете на активното малцинство.
Краят на соца свари системата неподготвена. Никой нямаше план как Радиото да реагира на радикалните обществени промени. Пред нас стоеше избор – да не правим нищо и да останем медията на държавните институции, или да вземем редакционната политика в ръцете си и да станем медията на обществото. Да останем част от инструментариума на властта, както на всяка власт инстинктивно й се иска, или да й станем обществен коректив, с което да сме много по-полезни и на държавата, и на обществото. Ако една шепа хора – в това число „12+3“ – не се бяхме заели активно да сменим курса на Радиото, то щеше да си остане медията на властта, която вечно да величае властимащите и да громи опозицията. По мои наблюдения активно „за“ промяната в Радиото бяхме около 10-15%. Това се оказа напълно достатъчна критичната маса от активни хора, необходими да докарат промяната.
Няма свободна медия без обществена подкрепа.
Нищо от това, което успяхме да направим тогава с „12+3“ нямаше да е възможно, ако не си бяхме спечелили доверието и подкрепата на милиони слушатели. Не е имало власт, която да не се е опитвала да влияе на редакционните ни решения, но като имаш милион слушатели зад гърба си, те ти дават силата и свободата да отстояваш позиции. Да уволниш журналист или да спреш предаване изглежда лесно, особено ако го слушат или гледат малцина. Да разгневиш огромна част от публиката обаче е просто глупаво. Масовата обществена подкрепа е единствената възможна защита на свободата на словото. Виждаме какво става, когато я няма…
Медията е колективен спорт.
По ред исторически и народопсихологически причини българите не сме добри екипни играчи. Сякаш в гените ни е вписано, че единичното оцеляване е по-добра стратегия от солидарността, което е било исторически вярно и по време на турското робство, и по време на комунизма. Затова се отнасяме с недоверие към околните, опитваме се да правим всичко сами и в конкуренция с останалите и така успяваме да реализираме много малка част от потенциала си. В „12+3“ в онези години играехме заедно – всеки разчиташе на 100% на помощта на останалите, даваше най-доброто от себе си в това, в което беше най-добър и получаваше същото от другите. Вярно, имаше благоприятно стечение на обстоятелствата – правилните хора, правилното време, правилното място… Но преди всичко, имахме брилянтен селекционер, който умееше да ни защитава, да ни мотивира и да ни балансира чепатите характери. Не бяхме екип в „немския“ смисъл на думата – със желязна дисциплина, координация и точно разпределение на отговорностите, а някакъв почти парадоксален екип от индивидуалности – всеки по своему свободен, но всички в унисон заедно.
Приключението "12+3" 