НИКОЛАЙ КРАЛЕВ / Nicholas Kralev/, роден през 1974 г.   – американски публицист, журналист, анализатор и предприемач, специалист в областта на международните отношения. Дипломатически кореспондент на в. „Вашингтон таймс“ от 2001 до 2010 г,  днес Николай Кралев е изпълнителен директор на Международната дипломатическа академия във Вашингтон, която подготвя дипломати, държавни служители и бизнес лидери от цял свят. Възпитаник на ФЖМК при Софийския университет, Николай Кралев има личен спомен оп първите години на предаването „12+3“:

 

 

ОТ „12+3“ ДО „ВАШИНГТОН ТАЙМС“ И МЕЖДУНАРОДНАТА ДИПЛОМАТИЧЕСКА АКАДЕМИЯ ВЪВ ВАШИНГТОН

Привет на бившия екип на 12+3 ! Моят спомен е много кратък, но с изключително голямо последствие и значение за моята кариера  в журналистиката. Говоря за декември, 1992 г. Още учех в Английската гимназия в Бургас, последна година, тогава съм бил 18- годишен, когато започнах да пиша за два бургаски вестника – седмичник и всекидневник. За един от тези вестници имах уговорката да направя интервю с Августин Пейчинов, който тогава беше популярен като един от успелите българи в Америка, имаше хотел в Манхатън и така нататък. Връзката ми с него беше чрез сина на моята учителка в гимназията г- жа Памукова и така направихме уговорката за интервюто. Пристигнах в София за 2-3 дни и нещо сякаш ме накара да отида до БНР и да се опитам да предложа, или да „продам“, както казват в САЩ, интервюто, което още не беше направено, тъкмо на предаването „12+3“. В това предаване имаше рубрика „Гост на 12+3“ и това ми даде смелост да опитам да направя такъв гост като г-н Пейчинов.

Не познавах никого, от пропуска на радиото се обадих на екипа на предаването, разбрах, че този ден водеше Жоро Папакочев. Представих се, разговарях с него, въобще не му споменах, че съм ученик на 18 години, а само споменах, че съм журналист от Бургас. Споменах, че същата вечер имам интервю с Пейчинов и попитах дали то представлява интерес за предаването. Жоро ме покани в стаята на екипа и ме остави в изключително професионалните ръце на редакторката Маргарита Шапкарова. Тя ми предостави касетофон с външен микрофон, който аз приех за професионален, все пак това беше БНР и вечерта записах интервюто в София. На другия ден Маргарита го изслуша, реши че става, монтирахме го, разговорът беше излъчен и Жоро Папакочев ме представи като „колегата Николай Кралев“. На 18- годишна възраст, при положение, че това е първата ми изява в национална медиа, някой да ме нарече „колега“ беше голямо събитие за мен. И този някой беше един от най-известните журналисти в страната по това време, беше изключително. Това ми даде огромно самочувствие и увереност, че мога да направя нещо със себе си в тази професия. Без това самочувствие, когато година по-късно вече бях студент в Софийския университет, реших да се опитам в телевизията като репортер на „По света и у нас“. И понеже това се случи, не се върнах отново в БНР да продължа там. Продължението на историята е, че четири години след 1992 година пристигнах в САЩ, три години започнах да пиша за британския „Файненшъл таймс“ и за тях направих интервюта с много по-известни от г-н Пейчинов личности – политици, сред които тогавашния държавен секретар Мадлийн Олбрайт. И понеже пишех за уикенд изданието на „Файненшъл таймс“, направих редица интервюта с хора от Холивуд – Шарън Стоун, Дензъл Уошингтън, Кевин Костнър, Лари Кинг, с наскоро починалия режисьор Милош Форман. Три години по-късно започнах работа във в. „Вашингтон таймс“ като кореспондент в Държавния департамент, което включваше ангажимента да пътувам по света с държавния секретар на САЩ. Отскоро създадох Дипломатическа академия, която подготвя дипломати от различни страни, както и американски държавни служители, които работят в сферата на международните отношения от ведомства като Пентагона, Департамента по търговия, Финансовия департамент и други.

Нещата се развиват отлично, но този спомен ме накара да оценя много по-добре, отколкото преди 30-ина години значението на тази „случка“ в „12+3“,  на доверието, което ми гласуваха Жоро, Маргарита, както и шефовете на предаването, без никой от тях всъщност да ме познава лично дотогава. Затова им благодаря отново след толкова много години и се надявам, че 30- годишнината от началото на „12+3“ ще бъде отбелязана както подобава.