Началото

Сряда, 4 януари 1989 година – за първи път в държавния радиоефир – в 12 часа по обед прозвучаха мелодичните сигнали на ново предаване, а името бе изпято – идея на музикалния редактор Сергей Джоканов. Друг освен държавен ефир нямаше – от януари 1935 година, когато царски указ въвежда държавен монопол. Предаването започна в ден в средата на седмицата. И не на първо число от месеца, както обикновено е календарно прието за някакво ново дело. Празнични почивни дни наложиха начинанието да тръгне тогава. Но „12+3″ не тръгна от нищото, а стъпи на опита на програма „Хоризонт“. Около него се формира бързо кръг екип от радиосъмишленици. Репортери, кореспонденти, музикални редактори, стажанти и куп народ извън радиото предлагаха неща, направени по друг начин. Търсеха да се впишат в избуяващи нови стандарти. Създаде се хубава конкуренция в години, когато събитията се променяха дори с минути. Когато се усещаше тръпката на професионална свобода.
Най-общо „12+3“ остава за мен персонифицирано с поредица имена. Близките съмишленици – Жоро, Данчо, чешкият възпитаник младокът Петко, Марги, Галя, Роси, а по-късно Гита, Стефка, Цвети, Ники, Ивайло, Даниела, Нина, Таня, Диана, Мария…

Словото лети, писаното напомня

Началото може да се проследи и в статия от 1990-та. Тя е озаглавена „12+3“ и е от списание на БНР.

Написаното показва професионалните ни разбирания тогава – в частност за предаването и като цяло – за БНР като институция. Един от поводите да излезе бе подписка от радиото до парламента за развод с тогавашната структура, наречена Комитет за телевизия и радио. Причината бе главно свободата.
По това време журналисти от „Хоризонт“, лицето на БНР, опитваха да легитимират новото в програмна схема, обсъждаха как да модернизират и да го направят дълготрайно в законни правила. Хубави години, които си имаха дори музикална емблема – песента на Ricchi e Poveri – Acapulco. Или планът „Акапулко“, както нарекохме с младежка закачка предложенията на този разширен екип. Но за него е добре да разкажат самите участници.

Дори и не съм помислял, че след време във вестник „Дума“ ще излезе разобличаваща статийка за програмата и предаването „12+3“ за дестабилизиране на държавата като злокобен чуждестранен план, наречен „Морска лисица“, срещу което сме били получили стотици хиляди долари!? И това показва настроения в онова вече далечно време.

В списаниeто, за което стана дума по-горе, има решение на парламента за основните положения на Статута на телевизията и радиото. Оставащо, между другото, като позиция твърде актуално и за днешните управляващи и опозиция.

Първото издание на „12+3“ на 4 януари 1989 мина като по вода. Никой не си представяше какви горещи дни щяхме да имаме в края на започналата година.

Времето на загнилия социализъм с известен свеж полъх в духа на съветската „перестройка“. Журналисти, а и не само те, се ослушваха накъде ще тръгне родината. Никакви индикации. Разнопосочна объркана информация от служебните и от политическите върхове. Управляваните знаеха още по-малко, но искаха промяна. Дочуваше се за формираща се опозиция. В този смисъл всяко свободомислие и теми, различни от тогава налаганите официално, бяха впечатляващи. Цял тричасов обеден отрязък на „Хоризонт“ зазвуча по новому, смятаното за „мъртво“ тогава ефирно време заживя и започна да печели слушатели.

Трудностите ни съпътстваха

От търсене на информация за криминалната хроника до създаването на мрежа от сътрудници за откриване на интересен гост на страната. В първите месеци на 1989-а в България чужденците за рубриката ни за гост на предаването бяха рядкост. Желязна завеса… А как да разчупим закостенялата и склерозирала икономическа рубрика? Помогна, че седмица след първото предаване бе приет прословутият Указ 56, даващ възможност на обикновените българи да регигистрират фирми. Като тема – чудесно, но авторите бяха дефицит. Някакви невнятни партийни формулировки и тук-там свежо мнение. Времето бягаше и само след година, през февруари, тема бе например решението за освобождаването на цените на всички стоки и услуги, с малки изключения. България май тръгна по пътя на шоковата терапия? Оказа се заблуда, тъй като предстоеше и опитът за Виденовата реставрация…
Това е политика, ще каже мъдрият слушател. Кое тогава не беше политика? Както и в цялото общество.

Колебаеха се колеги, но новото предаване ги привличаше.

Колебаеше се и началството. С част се разбирахме, с част бяхме съмишленици, част ни отбягваха. От Коста Филипов и Мартин Минков имахме разбиране и подкрепа. Коста ме свърза един ден с шеф от Чехословашкото радио и скоро направихме и излъчихме предаването в неговия формат от Прага. Последваха Будапеща, Рим, Ватикана – оказа се, че предаването се приема като авангардно продължение на новостите в програма „Хоризонт“, изгряла на соцфона през 70-те години. А програмата като цяло направи по наш пример цял ден в ефир от остров Кипър.
С генералния директор Александър Владков, немски възпитаник, се водеха преговори за промяна в БНР. Опитите пропаднаха поради революционния плам на юриста Георги Марков в парламента да му тегли шут. Не знаехме кои тогава са били агенти и кои не, но имаше хора, с които се работеше в името на предаването, журналистиката и най-вече на слушателя. Сменилият го на директорския пост Иван Обретенов имаше виждания, но не ги налагаше. Предаването бе свободно. Бе решено част от приходите от рекламата, минала в „12+3“, да остава за неговото развитие и усъвършенстване. Други, по-неизвестни началници, само след някоя и друга година започнаха да се държат нетърпимо – но за това по-късно.

Важното е, че вървяхме и пробивахме. Заедно с част от „Хоризонт“ и от БНР. Без да се чувстваме герои.

Усилия хвърлихме за превеждане на разбираем език поднасяната борсова, банкова информаци, която също бе рубрика в предаването. Външните автори – различни финансисти – бързо започнаха да влизат в новия, по-свободен стил. Професионално се чувствахме почти като успешни спринтьори.
Сред най-слушаните рубрики бе „Стършел в аванс“, поднасян в предаването вече от журналисти от редакция „Хумор, сатира и забава“, а не, както преди, от говорители. Авторското присъствие сложи отпечатък, оформиха се някои остри теми,

стигна се до остър конфликт с началството, включително със заплахи от ръководството и хвърляне на оставки от подчинените.

Колегите удържаха, а промените в обществото, за които говореха също, все пак настъпваха, макар и бавно.
В предаването за първи път направихме и рекламни клипове. Като този самодеен, но добре звучащ с хубав музикален ефект в началото, последван от тишина от няколко секунди и думите – това бе времето за вашата реклама. Автор – Петко. Като споменах името му, ще спомена и другите двама водещи в екипа. Данчо Лозанов, Дългия и Голям, подкрепящ, но и щадящ хората си. Той ни бе първи и общопризнат лидер и ръководител. Жоро Папакочев – с него и Данчо живеехме в стария, известен и като еврейския квартал в центъра на София, и се знаехме. Жоро обикновено идваше на работа с нов виц, някаква максима, афоризъм. Той даде идеята за името на предаването – „12+3″.

Събитията започнаха да се развиват стремително. Протестите на „Екогласност“ в градинката пред „Кристал“ от октомври 1989-а ще запомня с това как

на водещия тогава Данчо за часове му побеля единият мустак от ефирно напрежение.

Причината – в последния момент му внесохме информация на репортер, редактирана и прередактирана на ръка от началството, която той трябваше да прочете. Отведнъж, без да я е чел. Нямаше време – новинарската емисия бе започнала. Тази нашарена с поправки информация бе и една от последните преки намеси от висшето началство.

На 10 ноември бяхме в очакване на информация за освобождаването на Тодор Живков. „Отгоре“ инструктираха, че трябва да се прочете само полученото от БТА, а агенцията се бавеше.

Бях дежурен на емисиите с новините до 18 часа. Времето минаваше, в стаята ни с четири бюра и с една пишеща машина, вече всичко се знаеше за свалянето от „свои източници“. Агенцията излъчи новината чак около 17.50 ч. Екипът бе готов да прекъсне програмата, за да я съобщи, но наредиха тя да мине в емисията в 18 часа. Минута преди това гледахме как CNN си прекъсна програмата, за да я съобщи…

Ех, мъка!

Седмици след 10 ноември на редакционно събиране ръководството на „Хоризонт“ осведоми, че падат всякакви ограничения за подбор на източници на информация, водещи и екипи основно трябва сами да преценяват какво и как да отразяват. Почерпихме се здраво от радост в тогавашния Клуб на журналистите, имаше навремето и такъв.
После дойде огромният митинг в столицата на 14 декември срещу член първи от Конституцията, гласящ, че ръководната сила в държавата и обществото е БКП! Какви слушателски драми съпреживяхме тогава, какъв огромен слушателски възторг също.

Информацията е свещена, коментарът е свободен.

Това правило прилагахме и към последвалата епопея със свиканата Кръгла маса. Събитията напираха, пак през декември, с връщането на имената и протестите пред парламента. Беше студено, покрай репортажите в ефир приканихме слушателите да занесат на площада горещ чай. На телефоните веднага кипнаха – турци, родоотстъпници! Не ни стопли и съобщената от нас новина за освобождаването от затвора на някой си Меди Доганов. Откъде да го знаем? На 29 декември, петък – парламентът реши да върне имената. Слушателските телефони загряха от определено еднопосочни отрицателни мнения. Започнахме да търсим политици за коментар, използвахме всички ресурси да ги открием– но те просто се бяха скрили. Това е истината! Решихме да отворим телефона в ефир. И се започна буря. След някоя и друга минута откликнаха и разумни гласове по телефона.
Същевременно се развиваха румънските събития, довели до кървавия край на режима в Букурещ. „Хоризонт“ беше отворен за всичко и програмата много се слушаше в съседката ни. При по-интересен развой направо в предаването минавахме на румънска тема, без значение какво вървеше в момента. Та дори и поканени автори в студиото не се въздържаха, а се впускаха да я коментират.
След първата годишнина на предаването, 1990-а започнахме с Кръглата маса на българските политически сили. В началото на предаването, само преди година, партийни и държавни функционери твърде рядко гостуваха, или ако го правеха – то по нареждане свише, с много уточнения, предварителни разговори. Втората година бе белязана от наплив от партийци от всички направления. Зараждаше се опозиция – възстановяваха се стари партии, правеха се нови.

Ние търсехме различни гледища, различни ъгли.

И продължавахме да правим пълноценно радиопредаване с темите му, тъй като то не бива да се превръща в място само за партийни обяви. Политиците се отпуснаха, започнаха да говорят по-нормално и разбираемо. Кой ли не мина от тях през студиото на „12+3“ в началото? Няма да правя списък, но – всички значими и по-малко значими фигури, някои вече забравени, други и сега на власт… В страната се зараждаше плурализъм.
Постепенно и в ход се учехме да търсим и открояваме главното. Лидерите бяха разнопосочни, действията им невинаги логично оправдани, но трябваше да информираме за всичко значително.

В екипа „събирахме глави“ и решавахме.

Развитието на събитията се намесваше понякога ненадейно. Естествено е в бурни процеси да има разни люде – и добри, и користни, и кариеристи, и идеалисти. Постепенно обръгнахме на променящата се пред очите ни действителност. Колебал съм се и съм правил компромиси, но никога с принципите на журналистиката! А коридорите на радиото се пълнеха с всякакви хора…
Имаше и комични моменти – толкова гости, а тоалетните, неремонтирани отдавна, станаха некомфортни. С колегите направихме шега. Изрязахме лентички с печати и подписи от някакви пристигнали декларации, дописахме на машина, че Хигиенно-епидемиологичният институт запечатва помещението и ги залепихме на вратата. Ефектът бе поразителен. А когато истината за запечатването се установи, най-сетне важните помещения бяха ремонтирани.

Обществените експлозии имаха и предметен израз в малката ни стаичка.

Бяхме си направили нещо като табло за експонати от места, за които сме говорили или на които сме били. Като се започне от Царичината дупка и търсенето на извънземни от армията и екстрасенси, странни подскачащи камъчета, ударили ненадейно слушател и се стигне до сериозни неща като сувенир от Желязната църква в Истанбул, за която събирахме дарения и дарихме с наши средства икона. Като експонат поставихме и тапа от бутилката със синьо шампанско от изборния център на СДС. Самата бутилка с останали няколко пръста шампанско бе отмъкната в суматохата около празнуването на победата „с малко, но завинаги“ от Галя Спасова. Постоя в шкафче заедно с лентите и я подарихме на „Бай Генчо“, който пък покани предаването да му стане кръстник на питиепродавницата. Имахме и парче от Берлинската стена, „“рубинче“ от петолъчката, свалена от Пртийния дом, късче бодлива тел от границата с Югославия, маслинова клонка от Гърция, свещ от Божи гроб…

Много тясна връзка установихме с тогава все още неизвестни социолози и политолози. Повечето работят и днес. С агенцията на Мирослава и Мишо – МБМД – направихме първите проучвания за слушането на радио. Оказа се, че след само година в ефира „12+3“ е на челно място, а водещите – в първата десетка. Много се радвах на този факт. Въпреки че, човешко е, резултатите предизвикаха и ревност. Друго признание бе на Международния радиотелевизионен младежки фестивал в Пампорово. Бях сред организаторите няколко години преди 89-а. Не присъствах на последното му издание през 1991-а, но колеги от предаването отидоха, представиха го и се върнаха с голямата награда за „12+3“.
Езиковедът Борислав Георгиев пръв подкрепи едно новаторство или възраждане на нещо традиционно в рубриката, посветена на българския език. Даде рамо за обръщението „господин“ и „госпожа“, употребено за първи път в ефира от 45 години. Направи го Петко Георгиев. Нямате представа как яростно реагира първоначално на телефоните значителна част от аудиторията.

Подкрепихме коректно старта на първо частно радио в страната, създадено от колеги от БНР и в това имаше нещо символично. Когато държавният монопол падна, конкуренцията Радио ФМ+ стартира в „12+3“ с участието в студиото на един от основателите му Петър Пунчев и с уважавания от всички учител професор Веселин Димитров. Той по-късно написа книга за Новото радио.

Втората година на „12+3“ бе информационно с висока температура, както бе и цялото общество.

Дойдоха протестите срещу връщането на имената. Пак призовавахме за разнасяне на топъл чай, пак получавахме упреци, този път че сме яхнали национализма.
Спомням си половинчасово интервю, което направих с Мира Маркович, силният човек в разпадаща се Югославия, съпруга на лидера Слободан Милошевич. Дори съм забравил кой я доведе, но когато влезе в радиото малко след обед, ръководството липсваше. Посрещнах я в коридора пред студиото, когато изведнъж минаващия случайно колега Асен Сираков се развика – Абеа какви са тези въоръжени мъже в БНР, кой ги е пуснал? Маркович беше придружена от охрана, чиито тежки въоръжения не личаха само под дрехите, ами направо си бяха открити. Мен обаче това не ме интересуваше – ако искат, да превземат. По-важно е какво ще каже Маркович в ефир. Направихме интервюто с превод в пряк ефир. Разговори с подобни хора трябва да се правят, за да се вникне в политическата им практика. След време, малко преди голямата югокасапница, заедно с музикална редакторка направихме кратък клип по произведение на американския композитор Джон Кейдж. Призив срещу войната. И го излъчвахме многократно. Микс от балканска музика срещу започващото братоубийство на Балканите. Предложихме го на много европейски радиостанции за излъчване, ответ получихме от някои, дори от радио в Малта. Музиката обаче никога не е спирала войната, за съжаление…

Когато говоря за музика,

не мога да подмина сътрудничеството с музикални редактори, които също участваха пълноценно в предаването – закъде без тях в информационно-музикална програма? Някои водеха гости. Като например вечните Тома Спространов, Гергана Лазарова. Сред музикалните редактори бяха още Ина, Анна-Мария, Живка, Диана …Трудно е днес да се предаде как тогава си отваряхме душите за забраняваната доскоро в ефир и ограничавана с квоти музика. Слушаха се минутите за електронна музика със Симо Лазаров и джаз с Йордан Рупчев. Истински ме изненада нечакан дар от човек, гостувал при нас, който днес смело се нарича лорд Евгени Минчев. Беше много настоятелен и сътвори по свой текст и музика песен, наречена „12+3“. Мелодична и с приличен текст, помогнахме му да я запише с професионален оркестър. Вероятно някъде в архивите на радиото може все още да се пази. Звукорежисьорите също бяха повечето сърцати и работеха с удоволствие, кого да споменеш по-напред?
Идваше горещото политическо лято. Протестите започнаха още с репликата на държавния глава Петър Младенов при демонстрация пред парламента –

„По-добре танковете да дойдат!“

Сред сътрудниците ни бе и полски журналист, Мариан Орликовски. След години разбрах, че авторите на касетата със записа за танковете са поверили на него да я пази. Последваха студентските протести, които обсъждахме в студиото обстойно и от всички страни. Дойде и пожарът в Партийния дом през август 1990-а. Тогава бях в отпуск и слушах какво правят колегите. Не се посрамиха.
Около програмното правителство на Димитър Попов „Хоризонт“ и „12+3“ бяха цитирани от големите световни медии. Върнах си малко за забавянето на съобщението на 10 ноември. Характерно за едно информационно предаване и за програмата е бързината, динамиката. Към това се стремяхме дори инстинктивно. Това прави чара и силата на информацията – всички в екипа и мнозина в програмата го разбираха. При среща с репортера Ясен Инджев в коридорите на 3-я етаж на радиото той ми довери, че знае министрите в новия кабинет на Димитър Попов. Бил предлагал новината и на други водещи, ама не му повярвали. Договорих се с него за много добър хонорар, пуснахме я и след половин час големите световни медии започнаха да цитират. След дни се разбра, че Ясен ще е прессекретар на новия кабинет.
Политиката изкушава журналисти, както и политиците се изкушават да бъдат в ролята на журналисти. Някои стават, някои не – но не е проява на добър вкус и етика да се заменя непрекъснато едното с другото. Или едното, или другото!

По-късно се заехме и със съботно издание на предаването, наречено след спорове закачливо

„12+пляс“

Водеше го безпощадно надарен от природата творец – Асен Сираков… Знаех го отдавна, но конретно за предаването го предложи музикалната редакторка Дарина Гълова, свързана семейно и с по-късно основаната Бирена партия. В предаването и със сатиричен поглед се обръщахме към изминалите събития на седмицата. Заедно с един от началниците, отговарящ за международната дейност – Райна Константинова – стигнахме случайно до идеята за участие в големия международен радиоконкурс на испанското радио за The Ondas Awards. Наградата е равнозначна в радиосферата на филмовия Оскар. И Асен я спечели! Годината бе 1995-та. Конкуренцията бе страхотна, тъй като участваха всички известни европейски радиостанции в състезанието в юбилейната 100-годишнина на радиоразпръскването. Когато рано сутринта ми се обадиха от Барселона, новината ме разтърси и просълзи. И досега това е най-престижната награда, получавана някога от БНР.

В „12+3“ нямаше малки и големи, звездни водещи и редактори-пчелички.

Всички бяхме увлечени от новото, което ставаше пред очите ни и трябваше да отразим качествено. В екип!
Сега го наричаме „тиймбилдинг“, а ние си го правехме 2-3 пъти годишно в далечното село Ковачевица, Гоцеделчевско, в старинната голяма гостроприемна къща на Галя. Незабравими мигове със съпруга й, бат Славчо, голям български филмов оператор и режисьор. Рецитации на моменти от филма „Мера според мера“, македонски песни, които слушахме и пеехме… Само за едно съм малко притеснен. На този чудесен български фон една събота отидохме с Петко до местната кръчма „Синия вир“ за бира. Чухме странна песен, вслушахме се – пееше се за камъните, дето падат от небето. Взехме касетата, прехвърлихме я и я излъчихме / в съответен контекст, история и опаковка/ няколко пъти на майтап в предаването. Сега тази песен се оказа брилянт в сравнение с по-късните чалга изяви.
Започнах с хората в и около предаването. Основно за мен бе, че си имахме пълно доверие. Екипът бе магнит за млади и начеващи стажанти, хора откъде ли не. От други редакции на БНР, от Университета – чест е за мен след десетилетия, като ме видят, да ме поздравят и кажат – нали минахме през екипа навремето. За месец, два, половин година…Екипът беше ядрото, в него се чувствахме не само колеги, но и семейство. Което не компенсира истинското семейство, понякога пренебрегвано заради работата. Няколко пъти забравих в пикови работни моменти да взема децата си от детска градина. Не правете така! Добре, че жена ми е устойчива и търпелива партньорка.
Три години след началото започнаха да напускат колеги.

Разстройвах се, все едно губиш части от тялото.

Отлитаха към по-широки простори и нови начинания, времената го предполагаха. Ставаше все по-трудно за останалите да се справяме, да опазим нашия дух и атмосферата на екипност, независимост. Поемах критики, интриги. Връщал съм се понякога у дома след полунощ и от нерви съм си „изливал“ стомаха. Имаше такива мигове. Имаше критикари, упрекващи предаването, че било радио в радиото, а така не можело. Не ми отговаряха на въпроса – защо искате да съсипете едно добро и много слушано предаване, не е ли по-добре да го развиваме? Оказа се – за тях не, не било по-добре. При последвалия опит за политическа реставрация спуснатият с партиен парашут външен за радиото началник Вячеслав Тунев, подпомаган от местни „свои“, дни преди една Коледа уволни 7 души, включително и мен. Ясно – за голямо назидание на колектива и останалите, смятащи свободата на словото за свещена. Но… стигнах до 1995-а и започва вече друга история… След години „запознат източник“ ми каза, че задачата на Тунев била да се задържи колкото може по-дълго като шеф на БНР на фона на клатещото се правителство. Скоро след това, на протести пред парламента през януари 1996-а, видях репортерка от „Хоризонт“, държаща с треперещи ръце изключен микрофон. Каза ми, че получили забрана да говорят за ставащото пред парламента преди специално одобрение „отгоре“…
Надявам се това фрагментарно съчинение да е само началото на разговор за раждането на „12+3“ на информационната програма „Хоризонт“ на БНР.