Петър Пунчев

 

 

 

 

 

 

 

QUARTET CUM FACIUNT IDEM, NON EST IDEM

„12 …12… 12… 12 плюс 3!“

И днес понякога този радиосигнал, който все така младее и една бръчка на лицето си сякаш не е получил от времето, истински ме развеселява в тъжен ден и ме кара да си го пея наум до втръсване.

В 1980-те години, време на безмерна стабилност и незаслужен покой, програмните промени в Българското радио не бяха често явление. Нещата, така или иначе, вървяха добре. Публиката ни обичаше безрезервно, – всички „хоризонтовци“ вкупом, а «звездите» – в частност, пък и от футбола знаем, че не се правят промени в отбора, ако играта спори и резултатът е в твоя полза.

Цакови, обаче, не бяха вчерашни. Някъде в края на безметежния социализъм, усетът им подсказа нуждата от промени. Събраха комсомолската организация, насъскаха я така, както само те умееха, и скоро неколцина представихме революционните си идеи. Избраха трима от нас – Величко Конакчиев, Константин Тилев и пишещия с умиление тези редове. На 3 януари 1984 година излетяхме в Космоса с нощен полет.

Не съм обективен, най-вероятно съм си направо заслепен от любовта към нощния блок на програма «Хоризонт», но и до днес нескромно мисля, че именно ние, „нощниците“, бяхме първият знак за последвалата Пълна промяна. Като си нямам други занимания, посягам към спомените, и винаги – с добра ирония!.. А там, на първа линия, ме чакат намусени «магистралците» от сутрешния новинарски екип на „Хоризонт“, които по това време все още самовлюбено въртяха света около себе си и в един миг, не нашега, се засегнаха от това, че публиката припозна именно в наше лице, в лицето на нощните откачалки, своите нови приятели.

Изтърколи се петилетка. И, когато вече бяхме проправили пъртина, в обедното студио, със свежи идеи, овладян чар и много знания и опит, се събраха четири мъжки гласа (такава рядкост в онзи феминизиран свят на радиоводещите в националното радио!), за да поставят едно ново начало.

Йордан Лозанов, Чавдар Стефанов, Петко Георгиев и Георги Папакочев бяха, както пише толкова модерният днес Фредерик Бегбедѐ, «в една никаква възраст, когато си твърде стар, за да бъдеш млад, и твърде млад, за да бъдеш стар»…Всеки един от тях беше личност. Уж правеха едно и също, но всеки го правеше с характер.

Уж бяха различни, а публиката ги възприемаше преди всичко заедно, като едно цяло… Като четиримата президенти в «Планината Ръшмор», ако ме разбирате какво искам да кажа.

Отляво надясно: Чавдар Стефанов, Георги Папакочев, Йордан Лозанов, Петко Георгиев

Мълниеносно и без да срещнат съпротива, те изпълниха виртуозно някакъв си техен «План Барбароса» и завзеха ефира между 12 и 3. Фокусирани бяха върху проблеми, далеч по-актуални и по-значими на пръв поглед от тези, с които се занимавахме ние в нощните часове, а в тила разчитаха на безграничната подкрепа на един ентусиазиран и умен екип, с който, – в единство и хармония, проправяха пътя в живота на едно витално и тъй необходимо радиопредаване, което щастливо съществува и до днес…

На 14 октомври 1992 година работният ми ден в Международния отдел на вестник «Континент» (какъв сериозен и умен вестник беше!) приключи едва по обед. И нищо чудно – беше последният ми ден в този всекидневник. В ранното утро на 15 октомври, бледолик и елегантен, трябваше да бъда на линия в тогавашния Комитет по пощи и далекосъобщения, където изгряващата политическа звезда, а тогава председател на Комитета – Стефан Софиянски, трябваше да ми връчи историческия първи лиценз за частно радиоразпръскване в историята на България. Час-два по-късно, в един по обед, с Кирил Калев, Косьо Тилев и Бойчо Автов трябваше да натиснем копчето, да придвижим напред плъзгача на пулта и да завъртим първата песен в свободен ефир!

Докато се суетях в последни предстартови приготовления, телефонът, онова забравено вече тромаво нещо над дантелената покривка, с шайба и слушалка като на щабен апарат за връзка, иззвъня настойчиво.

Чавдар Стефанов.

«Пете, каза ми, можеш ли да дойдеш утре в «12+3», искаме от нашия ефир да обявиш старта на първото частно радио, искаме да ни разкажеш за това, какво ще правите оттук- нататък… И задължително донеси лента(!) с някои от вашите сигнали, да ги чуят хората…»

Стана ми приятно и някак ведро. Не ни бяха забравили колегите, не ни бяха обърнали гръб, само защото професионалните ни пътища се разделяха, а раздялата предвещаваше конкурентна битка за слушателското внимание… За «пазарен дял», както щяхме да му казваме по-късно, когато радиоразпръскването щеше да стане не само амбиция, ентусиазъм и риск, а професия, бизнес, числа в екселската таблица.

Докато съм жив, този път – без грам ирония, ще си спомням с благодарност за жеста, за рамото, което ни удариха довчерашните ни колеги и приятели.

А на другия ден, всичко, което можеше да се обърка, се обърка. Като за световно.

При последните проби предавателят на Радио FM+ даде дефект. Стартът се отложи за неопределено време. На покрива на сградата на бул. «Цар Борис Трети» се качиха специалистите и докато аз се правех на звезда в студиото на програма «Хоризонт», докато разказвах мечтите си и с Чавдар и екипа пускахме изпетите от «Тоника СВ» сигнали на бъдещото първо частно радио, те разпояваха и спояваха, сменяха платки и сновяха от студиото на покрива и обратно, докато малко след 17 часа дойдоха при мен, плувнали в пот, но и в професионална гордост: «Пускайте!»

В 17,16 часа прозвуча първият сигнал на 94.9 Радио FM+, последван от «Radio Ga Ga» на Queen… Кирчо Калев каза няколко думи, поведе ефира, а ние отворихме шампанското. Редом с нас, от многото поканени, бяха само колегите ни – и бъдещи конкуренти от Радио КОМ – Мони Джуров и Живко Желев. Радваха се с нас като деца – влакът потегляше и нямаше сила, която да го спре.

Непоканени, потънали в собствените си цели и задачи, с нас в онзи миг мислено бяха и приятелите ни от «12 + 3». Да, същите онези, за които в заглавието по-горе, на латински е казано:

«Когато четирима правят едно и също нещо, то не е едно и също».

 

Реклами

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: