Арман Бабикян

Арман Бабикян е експерт по маркетинг и ПР. Роден е на 15 януари 1967 г. във Варна. Женен, с две деца. Владее английски, руски и арменски езици.

Завършил е Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин Кирил Философ” в гр. София и Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Специализирал е „Радио мениджмънт“ в университета „Фредония“ в щата Ню Йорк, САЩ. През 2012 г. получава награда за граждански принос, присъдена му за 20-годишнината на клуб „Отворено общество“ – Варна.

Дълги години е работил като журналист в Българското национално радио и Радио „Свободна Европа”. Бил е програмен мениджър „Публицистика и новини“ на първото частно радио „Канал Ком” и програмен мениджър на Радио „Атлантик”.

Как ли би изглеждал един комплимент към предаването „12 + 3“?

От друга страна защо да правя комплимент? И без друго всички ще се надпреварват да правят това. Но някак си самият спомен за раждането и развитието е комплимент. А може би правя комплимент на себе си, защото се оживявам и почвам да дишам по-леко.

Не знам онова историческо време ли направи предаването или предаването правеше част от събитията? А може би сме стигнали до там, че днес не можем да намерим Сина, който възкръсна и дойде ред да честваме евангелистите…  Да, приятели, Вие бяхте евангелистите на онова време. Знам, че звучи мрачно, но е толкова близо за усещане, а е толкова далеч като случки.

„12 + 3“ беше преди всичко динамика и скорост, непозната до този момент в ефира. Това не става само с водещи. Трябва и човек, който „чува“ звука и който мисли… Знам, че се нарича тонрежисьор, тоноператор и какво ли не, а сега всичко е плейлисти. Днес в повечето радиостанции дори и керни не знаят какво значи… И може би е за добро.

Раждането на предаването сякаш нарочно дойде с глада за свобода и така имахме един динамичен бяг към свободата с усещането, че ще минеш границата и край. Не телената граница, а границата на тогавашните ни представи за свобода. Но не времето сложи край на тези граници, а злобата и страхът. Защото с онези предавания на „12 + 3“ журналистиката стана сила. Колегите бяха млади, горещи, питащи, интелигентни. Не минаваше номерът с късата пола и микрофона (не че и тогава не е имало опити).

Аз не работех там, но сякаш всички искаха да са там. Политиката, спортът, музиката се случваха там. Много по-късно разбрах любовта и трепета да си пръв, да си създател, когато работех, за да направим Радио „Канал Ком“. Чак тогава усетих как сте се чувствали вие. Все едно сте правили частно радио в държавен ефир, но не като пари, а като свобода. Тогава медии се правеха заради свободата! Това беше жаждата. Една България умираше и се раждаше друга, но чуваш стенанията именно в „12 + 3“. Велика работа!

Прекрасно се познавахме и всеки можеше да тананика сигнала на предаването. Трудно е да се обясни. Трябва да си бил на събрание в Студио 1 на БНР с другаря Александър Лилов, а на хонорарния ти лист да пише „Главна идеологическа редакция“ на БНР, за да схване човек разликата между „12 + 3“ и миналото.

Разбира се, че в радиото имаше и други много силни журналисти – учил съм се от тях, горд съм с тях – но тук целият радио продукт бе нов, модерен и летеше в ефир със страшна скорост. Не ми се налага да разказвам спомените скромно именно защото не съм от екипа, но всеки бе склонен да помага като на новородено, което има данни за космонавт. Работеха го живи хора – с грешки, които тогава всеки бе готов да прости, защото обичаха това, което правят и хората ги обичаха. Е, не всички, но тогава се мразехме и без друго. Така се роди настоящето – с мечти, омраза, митинги, глътки свобода. Божеее, колко бях млад и мечтаех.

От онова радио излизаха мечтатели… Оставете мен, аз бях малък, а Петьо Пунчев направи FM+, Радосвет направи Дарик. Много от мечтите се раждаха в стола, докато се редяхме за леща, но те решиха да създадат мечтата си. Тези, които схванаха, че свободните медии струват пари, оцеляха. А „12 + 3“ си остана модел за чиста некомерсиална динамика и бягство към свободата, с прекрасен микс, който и без думи казваше, че идва новото време. Изградиха се нови представи за звук и, въпреки учебниците, радиото между обяд и три следобед не беше фонова среда, а беше самата среда. Там се случваха нещата. Сякаш слушаш телевизия по радиото…   Ох, наистина е трудно да се обясни, нали, „дами и господа“!

Благодаря и на Петко, и на Чавдар, и на Гита, и на всички от отбора им, че по това време се оказаха на това място и знаеха какво да правят, държейки историята в ръцете си.

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: