Първото нещо, което си спомням през първите месеци на предаването беше различното отношение на журналистите в „12+3“ към музиката като цяло.

Вие, колеги и приятели, не я приемахте като фон, както беше години наред, а като фактор в предаването. Това ново мислене тогава се сблъска с тогавашните стари догми, а именно строгите ограничения да се излъчва само по една западна песен на час, независимо дали е английска, италианска или френска. Ние, музикалните редактори, през тези години нямахме кой знае какъв избор от западна музика и за разнообразие се налагаше да  добавяхме т.нар. „соцмузика“ –  унгарска, полска, чешка. И естествено задължителната дотогава „съветска квота“. Естествено пускахме и много българска музика. Като музикални редактори все пак се справяхме, защото ни помагаше

задължителното класическо музикално образование през тези години.  Наблягам на това, защото знам, че то отдавна не е изискване, за да заемаш длъжността в БНР.

Лично аз много харесвах „12+3“. За мен беше удоволствие, когато заставах от другата страна на стъклото да виждам вас, първите водещи на предаването.

Вие просто бяхте абсолютно различни водещи!

Затова  в студиото с вас се усещаше някакъв непознат дотогава  респект към музикалния редактор. Вие се опитвахте да бъдете различни, за да се усети в крайна сметка, че това предаване е не само ново, но то има свой  нов стил, нова „мода“ и модерно звучене в ефир.

Просто всеки от екипа в студиото определено излизаше през тези три часа от собствената си черупка, в която беше работил досега.

Естествено нямам право да говоря от името на всичките над 25 музикални редактори тогава, но това, което казвам,  беше моето искрено усещане. Да не говорим, че вие, водещите на предаването си бяхте извоювали правото да избирате  и екипа в студиото, а това беше много важно! Едва тогава се разбра колко е полезно в този екип да съществуват професионални отношения, вибрации между водещи и хората „зад стъклото“ –  звукорежисьори и музикални редактори. Създаваше се синхрон, получаваше се истинско ядро, което твореше и сякаш дишаше едновременно в ефир. И това слушателят не само го усещаше, но и го оценяваше. Просто този модел беше супер. Важното е, че в края на 1989-та дочакахме свалянето на ограниченията и вече не се налагаше от популярните западни хитове да избираме само по един на час. И за нас вече имаше смисъл да следваме световните тенденции, истинските музикални класации, като така вече можехме да покажем собствен стил и вкус.

Работата се превръщаше в страхотно удоволствие, а да си в екипа на 12+3 просто беше фантастично ! Спомням си, че между музикалните редактори имаше един лаф, който си подхвърляхме редовно: „Не забравяй, че музиката прави предаването!“