Светла  Петрова е завършила  Факултета по журналистика на СУ ”Св.Климент Охридски”, профил радиожурналистика.

Започва работа в БНР през 1984-та година-отначало в Главна редакция ”Програма”, а  после като водеща на „Преди всички”, сутрешния информационен блок на програма ”Хоризонт”.

През 1994 г. се включва в бунта на 34-мата срещу цензурата в медиите по Виденово време и напуска радиото през 1995-та в знак на солидарност с уволнените заради протеста журналисти. В годините 1996-97-ма последователно оглавява отдел „Вътрешна политика” на в. ”Демокрация”, прави коментарното предаване ”Защо” и води блоковете „Денят” и „Седмицата” в Дарик радио.

През юли 1997-ма е назначена за директор на програма ”Хоризонт”. През пролетта на 1998-ма вече е в БНТ-до септември 2000 г. като водеща на вечерното коментарно предаване”Екип 4”, а от март 1999-та-и като програмен директор на телевизията.

През 2001-ва г. в първата частна национална телевизия бТВ стартира авторското й предаване за анализи и полемика ”Сеизмограф”, което се излъчва в продължение на десет години. Автор и водещ е и на коментарните предавания „Полиграф” в телевизия ”България он еър” и „В епицентъра” в електронния сайт „Лайвнюз”.

Два мандата член на Комисията за етика в електронните медии.

От януари 2020 Светла Петрова води седмичното предаване „Тук и сега“ в онлайн платформата на вестник Сега.

СПОМЕНЪТ МИ ЗА „12+3” Е СПОМЕН НЕ ЗА ПРЕДАВАНЕ, А ЗА ХОРА…

 

По разни причини със закъснение изпълнявам ангажимента, който поех към приятелите-основатели на „12+3”, да си спомня заедно с тях за началото на култовото предаване и така да отбележим 30-та годишнина от избухването му  в ефира. От една страна, закъснението  вероятно доста ще ме ощети откъм читатели, но от друга, ми донесе неочакван и много щедър бонус-преди да седна да пиша, се зачетох във вече написаното от прекрасните мои колеги в някогашния „Хоризонт” и тотално изключих от смраченото медийно всекидневие в три десетилетия по-старата уж демократична България; буквално, едва ли не физически, се върнах в онези великолепни времена и в онова уникално и мечтано професионално обкръжение, в което за огромно мое щастие и след многогодишни усилия бях успяла най-сетне да попадна. Защо така ми подействаха, така ме обсебиха разказите на колегите? Ами защото

споменът за началото на „12+3”, всъщност, е спомен за най-пълнокръвната, най-вдъхновената, най-свежата, най-неистовата, дори бих казала, и в същото време-парадоксално!-най-уютната част от професионалното ми пътуване през годините.

И събуждането на този спомен извиква почти равни по интензитет с преживяното тогава  чувства и мисли, толкова много и така напористи, че не знам нито откъде да започна, нито как да свърша, затова ще ги споделям, както прииждат-спонтанни, малко хаотични и носталгични, но съкровени и  неподправени.

Ако предаването „12+3” тръгва на 4 януари 1989-та година, то аз се бях озовала в „Хоризонт” само няколко месеца по-рано, в средата на 1988-ма, и се чувствах като абсолютен заек-нищо, че вече бях прехвърлила трийсетте. Тогава да започнеш работа в „Хоризонт”, дори ако си завършил радиожурналистика с отличие, беше крайно трудна за осъществяване мисия. Както чувах, че е казвал харизматичният директор на програмата по това време Владимир Цаков: ”За да назнача един кадърен човек, трябва да направя компромис за двама с протекции от ЦК/на БКП/”. Дали защото директорът се беше усъвършенствал в играта с назначенията; дали защото режимът предугаждаше близкия си край и за да удължи дните си, интуитивно започна да залага и на професионалисти, освен на партийни връзкари и посредствени кариеристи, особено в публичната сфера; дали защото никой и нищо не можа да откаже Гита Минкова /при която бях стажувала  още като студентка в четвърти курс/ да ме доведе в програмата, но година и нещо преди задаващата се голяма промяна, аз сбъднах университетската си мечта и станах глас на „Хоризонт”. При това не къде да е, а в също култовия сутрешен блок. Водещите му минаваха за примадоните на радиото и помня, че мои познати от Столичната редакция, където се подвизавах преди това, съчувствено ме съветваха да помисля къде отивам, защото онези харпии там ще ме схрускат и изплюят, без да се усетя. В началото наистина бе трудно, та очите ми се насълзяваха, като пътувах с автобус 94 към новата ми работа, но неповторимата Гита пак ми хвърли спасителен пояс. „Изобщо не се притеснявай“ – ми каза. „Така е с всеки нов човек. В началото  колективът те оглежда, преценява и проверява, а после те поглъща и ставаш един от тях.“ Е, изглежда издържах изпита, защото всичко се подреди по сценария на Гита. Нямаше много време за обучения и тренировки, на третата седмица ме хвърлиха в дълбоката вода, изплувах и не след дълго ме зачислиха към основните водещи на сутрешния блок.

Разказвам всичко това, защото когато се появи „12+3”, все още бях ошашавена от идването ми в „Хоризонт” и средата, в която бях попаднала; зашеметена от скоростното ми произвеждане в титулярна водеща и напълно обсебена от грижите по изявата ми в сутрешните часове на програмата. Затова когато се разбра, че след Нова година по обяд стартира ново предаване, не се развълнувах особено  или поне не толкова, колкото може би другите момичета от сутрешния блок, които все пак бяха доста по-отдавна от мене в „Хоризонт”, познаваха по-добре останалите колеги в програмата и по тази причина имаха и по-голямо професионално любопитство към ефирната новост.

Нямам никакви специални спомени от първите дни на „12+3”, от реакциите на слушателите и работещите в радиото-може би защото предаването толкова бързо се утвърди и наложи, че стана неотменна, напълно естествена част от програмата и създаде усещането, че едва ли не винаги е звучало по „Хоризонт” между 12 и 3 след обяд. Не мога да кажа и че съм слушала редовно-обикновено имах работа или бях в движение в активната част на деня. Но дори и при тези особености на отношението и слушането ми, до ден-днешен помня, че бях силно респектирана от две забележителни отлики на новото предаване-встъпителните коментари на водещите и музиката.

Смятах, пък и досега смятам, че коментарът е висшият пилотаж в журналистиката; че е по силите на малцина; че е необходимо достатъчно време, за да се подготвиш и да напишеш нещо подобно. И когато чувах момчетата от „12+3” един след друг, ден след ден да откриват предаването с мислите си по някакъв актуален случай, събитие, проблем, си казах ”Боже, колко са умни! Кога са направили броя, кога са съчинили коментара! ”

Е, след някоя и друга година започнах и аз да го правя-в началото по-плахо, после по-уверено, но в ония времена журналистите от обедното предаване бяха истински първопроходци, новатори с това свое хрумване.

Освен силното журналистическо присъствие, другото, което създаде несъмнена популярност на обедния блок, беше музиката. Имало ли е специално разработена концепция или някой  просто се е престрашил, но там изведнъж паднаха всички соцтабута на музикалното редактиране в „Хоризонт”. И се разбра, че е напълно възможно в едно предаване от първата до последната минута да звучат само шлагери или хайде не шлагери, но красиви, обичани, популярни парчета, които дотогава биваха пускани на час по едно. Това създаде изключителен ореол и невероятна притегателна сила на „12+3”. Да ме поправят колегите, ако греша, но мисля, че най-голяма заслуга за пробива на този стил имаше една от по-възрастните музикални редакторки Мария Градева, която иначе не се открояваше  особено сред колегите си, но работата й в новото предаване освети неразкрит потенциал и неподозирано професионално въображение и я превърна в истинска звезда. Признавам, че малко завиждах на колегите за този музикален подбор. За мене музиката никога не е била само фон, канава, върху която водещият бродира безценните си мисли, а пълноценен и незаменим компонент на програмата със самостоятелна стойност, който гради аурата й, скъсява дистанцията до аудиторията и улеснява контакта с нея  и- не на последно място!- зарежда с допълнителна енергия и вдъхновява човека пред микрофона. Или с други думи, музиката е фактор, както заключава Инчето Белчева в една от публикациите в този сайт. Зарадвах се да видя името й  и да прочета какво пази в паметта си за разбиването на соцшаблоните и оформянето на новата, оригинална музикална матрица на „12+3”. В нашето предаване, за жалост, заради спецификата на утринното слушане и по-различната структура на аудиторията,  нямаше как да се приложи подобна музикална политика-там трябваше да има от всичко по малко и за всекиго по нещо.

Дали ние, сутрешните водещи, ”примадоните” на радиото, сме третирали  обедните като  конкуренция; дали е имало някаква професионална ревност между екипите на двете ежедневни предавания? В известен смисъл, определено, може би…,както гласеше забавното заглавие на популярен филм. Но тогава в държавата имаше едно радио, ”Хоризонт” нямаше конкуренция в ефира и когато се формират два толкова силни професионални отбора-единият преобладаващо дамски, другият преобладаващо мъжки-нормално е те да влязат в своеобразно състезание помежду си. И да, признавам , че в нашата стая понякога се чуваха иронични реплики по адрес на нещо, изречено в „12+3”- при нас също имаше големи  умници и ироници! Но ние често иронизирахме и себе си, а предполагам, че и  колегите от обедния блок ”не са ни прощавали”, когато сме давали повод. Но никога тези подхвърляния не са били нещо повече от развеселяваща професионална закачка; никога не са преминавали  границата, отвъд която не бихме могли да бъдем не просто добри колеги, а добри приятели.

Да, някогашният „Хоризонт”, ”моят „Хоризонт” в ядрото си беше уникална общност от приятели, от съмишленици, от хора, които здраво и до безпаметност работят и здраво и до безпаметност  се веселят. Както се казва, винаги сме били рамо до рамо – и в борбата, и във веселбата!

Тук се изкушавам да припомня един забележителен /поне за мене/ епизод от размирната Луканова зима, перфектна илюстрация на тази наша приятелска свързаност и креативност. София беше напълно парализирана, магазините зееха празни, а по улиците вървяха тълпи гневни хора и се чудеха откъде да купят хляб и мляко за децата си. Обстановката беше крайно нажежена, това зареждаше с огромно напрежение и работата ни. Не щеш ли в цялата тая суматоха ме викна вечно усмихнатият Данчо Лозанов и ми каза, че съм включена в група от 8 души, която заминава за седмица в Боровец да пише концепция за новия образ на „Хоризонт”. Погледнах го втрещено и първото, което ми хрумна, беше, че след три дни имам предаване. ”Не се безпокой”-бързо ме пресече той. ”Това е уредено, ще те заместят.” Продължих да се дърпам. ”Ама защо аз? С какво ще съм ви полезна,без всякакъв опит съм в подобни занимания!” /тогава все още се чувствах страшно зелена и неподготвена в сравнение с тях,по-старите  водещи и новинари./ Пък Даньо дяволито се усмихна и каза:”Остави други да преценят кой какъв е и как може да помогне. Решено е, утре заминаваме!”

На другия ден се натоварихме на две коли/ не служебни, а лични; едната, помня, беше ладата на Ясен Бояджиев/-аз, Румата Червенкова, Данчо Лозанов, Петко Георгиев, Яшо, спортният редактор Руслан Райчев, Биляна Михайлова от репортерите и, ако не се лъжа, Венета Момчева от международниците. И от софийския ад се озовахме в рая на Боровец, сам-сами в почивната база на радиото с двама души от персонала, които се грижеха да не умрем от глад, и една пишеща машина. През деня работехме къде сериозно, къде през смях-Яшката е с невероятно чувство за хумор, а вечер вдигахме страшни купони с луди танци, смешки и игри. Даже мисля, че веднъж-дваж поиграхме и на филми! Телевизия не гледахме-не  знам дали изобщо имаше телевизор в станцията. Надавахме отвреме-навреме ухо към „Хоризонт” да чуем какво става в София и какво правят колегите, но не се вживявахме особено в събитията, сякаш те бяха не на 60, а на 6 хиляди километра от нас. В тази неоспоримо градивна, много творческа атмосфера се роди прочутият план ”Акапулко”, чийто замисъл след няколко години бе вграден в променената, адекватна на демократизиращата се страна програма ”Хоризонт”-раздвижена, динамична, реактивна, с непрекъснатост на информационния поток и плавно преливане между програмните линии. Защо „Акапулко”, не знам дали вече някой от нас  може прилично  да обясни. Май се шегувахме, че заради перфектно свършената работа ще ни наградят с почивка в Акапулко. Или пък защото в Боровец сме се чувствали като в Акапулко, щастливо зарязали обезумялата София с това ненадейно и необикновено работно поръчение. Беше нещо като курорт по време на революция! И до днес нямам представа кому беше хрумнало да организира и така да комплектова този brain storming насред  бъркотията в разпадащата се държава. Допускам, че идеята се е зародила в напредничавите мозъци на „12+3”,а ръководството безропотно се беше съгласило, уплашено от размириците  и въздържащо се от всякакви действия и решения, които биха могли да застрашат собственото му оцеляване. Да не пропусна да спомена, че докато се приберем в София, правителството на Луканов вече беше паднало.

От днешната дистанция ми е напълно невъзможно да отсъдя какъв беше точно моят принос в разработването на концепцията, но съм сигурна, че след финала на усилната работа с елементи на щуро увеселение никой от другите не е имал и едно възражение срещу включването ми в групата. Държах да разкажа за това наше планинско творчество и преживяване през Лукановата зима, за да стане по-разбираемо защо спомените ми за „12+3” и изобщо за „Хоризонт” не са спомени за предаване и програма, а за хора, за приятели.

Онзи „Хоризонт” беше специална човешка селекция, отгледана незнайно как в лоното на тоталитарната държава с едно радио и една телевизия-а може би изкристализирала тъкмо поради това и от ефектите на изобретателната директорска формула „един за двама”. Тя, работата, по природата си взискателна и всепоглъщаща, после сама отсяваше единия от двамата, а непригодните връзкари тихомълком биваха премествани в някоя по-незабележима ниша. Така година след година  се бе сортирал тоя специален сбор от способни, умни, начетени журналисти .

Там всеки от водещите, пък и от репортерите и редакторите беше личност със свой неповторим стил, речник, интонация, маниер, ерудиция-хора от висока професионална и интелектуална класа. Нещо повече-най-качествените, включително почти целият екип на „12+3”, бяха и от много висока морална и човешка проба.

С тях в късната есен на 1994-та писахме заедно декларацията срещу опитите за реставрация на тоталитаризма по Виденово време, протестирахме срещу цензурата, създадохме „Свободно слово”. Парадоксално или не, но тоталитарният Факултет по журналистика и тоталитарното радио възпитаха повече свободолюбиви и демократично устроени журналисти, уважаващи класическите ценности и стандарти на професията, отколкото посттоталитарните им наследници. Тогава бяхме като една съвременна версия на Ботевата чета! И съдбата ни беше приблизително същата. Кого уволниха след надигането ни срещу цензурата, кои напуснахме, бунтуващи се срещу уволненията. Такава професионална общност  от съмишленици с бунтарски дух е сериозна заплаха за всеки вид тоталитаризъм. Уплашиха се  и от върналата се на власт бивша компартия и действаха безпардонно, брутално, по болшевишки. Шокът ми бе неописуем-до такава степен, че никога не простих на БСП/БКП за разправата с колегите ми и завинаги преобърнах отношението си към нея. След погрома „Хоризонт”, естествено, не беше същата. Великолепието, чарът, невъобразимият дух на програмата бяха безвъзвратно поразени. Не мога да гадая, ако не бяха ни попилели по този начин, колко още щеше да оцелее забележителното ни професионално общество. Вероятно не след дълго приказката щеше да свърши-задаваха се новите и, както романтично си мислехме тогава, свободни медии. Огромната разлика е, че в единия случай би ставало дума за естествен процес и евентуална бъдеща раздяла, изпълнена с обич и тъга, а другият беше опит за  убийство и причини единствено съпровождащите всяко насилие болка, страдание и гняв.

Така или иначе, хората от онзи страхотен радиоотбор станаха мой еталон в журналистиката и ми помогнаха да си изградя стандарти, неподвластни на изминалото време и на колосалните промени в живота ни. Даже бих добавила, че трагично малко от днешните набедени ”звезди”  в електронните медии биха  се вместили в мярката, зададена от  колегите ми  в „Хоризонт” от края на 80-те през миналия век. Това се превърна и в една от най-големите ми професионални драми. Където и да работех след това, аз търсех тях-търсех журналисти  с такъв  капацитет и дух, с такова отношение помежду им и към професията. Разбира се, никъде не ги намерих-количеството на разроилите се медии разми качеството. Дълбоко в себе си усещах, че преживяното в „Хоризонт” никога  няма да се повтори, но дълго време отказвах да се примиря с това. Трупащите се години в крайна сметка ме принудиха да приема прозаичната реалност и да започна малко по-философски да гледам на миналото. Като се замисли човек, можеше изобщо да ги няма славните моменти в националното радио, ако  житейските обстоятелства се бяха подредили в някакъв друг алгоритъм и ме бяха захвърлили в съвсем друга посока. Затова просто трябва да се радвам и да благодаря на Бога, че съм имала огромния шанс  да попадна по това време на това място и да се изграждам като професионалист в толкова елитна и същевременно приятелска среда.

За да не свършвам в минорна тоналност и изцяло носталгичен дух, оставих за накрая една симпатична и забавна история, свързана с единствената ми-без да съм съвсем сигурна!-изява в „12+3”. Единствена ,но каква! Пак сме в смутната 1990 година, някъде в началото на лятото. В София отново ври и кипи, центърът е блокиран от палатков лагер на протестиращи, доколкото си спомням, срещу председателя/президента на републиката Петър Младенов /такава беше новоизмислената табела на държавния глава/. Лили Попова води сутрешния блок, аз съм репортерка в радиоколата. Обиколих всички горещи адреси  и тръгнахме към хотел ”Родина” за последното включване. Лили правеше умни и стилни предавания, обичаше и умееше да ги разнообразява с нестандартни сюжети и имаше много свежи хрумвания, често от области, които бяха далечни на нейния по-скоро академичен  профил като професионалист и човек. Та този път беше решила, след като сме обходили точките на политическия кипеж, да разведрим блока в края му, като завием рязко към футболната тема и поговорим с Христо Стоичков, на когото следобед предстоеше бенефисен мач преди отпътуването му за Барселона. Аз лично не бих се осмелила да й дам такова предложение-тогава вкусовете и разбиранията бяха съвсем различни и то можеше да се сметне за безподобна жълтурщина. Затова като страстен фен на футбола и ЦСКА направо подскочих от възторг, когато  чух идеята на Лили. Щях да се запозная, да седя в радиоколата  с Модерния ляв, който още тогава беше започнал да придобива ореола на футболно божество! Супер!!! И с небивало въодушевление се хвърлих да издирвам божеството. Тогава нямаше мобилни телефони. Ицо беше свръхзает покрай бенефиса и заминаването и по никакъв начин не успявах  да се добера до него. Единственото, което постигнах, беше да се чуя с тъща му. Тя, обаче, се оказа сериозна жена. Разбрах от нея, че на другия ден между 9.30 и 10 той щял да бъде в хотел „Родина”. Освен това, обеща да го уведоми за нашето идване и да го убеди за разговора. И така, като приключихме с всичко друго, поехме  с радиоколата към хотела, но заради протестите придвижването в София беше силно затруднено и, естествено, пристигнахме със закъснение десетина минути преди края на предаването. Въпреки че ситуацията беше напълно безнадеждна, аз влетях в сградата и тръгнах да обикалям по етажите в издирване на футболния колос. Открих го в една от конферентните зали, дръпнах го за ръката и го повлякох  към радиоколата. Когато се тръснахме  в нея, беше вече 10 без 2 минути и чух как Лили закрива предаването. Седях съкрушена, Ицо до мене също започна да се тюхка и да ми съчувства и в този момент един от колегите/Бог да го поживи!/ в апаратната, която свързваше колата със студиото, каза непринудено: ”Ама защо не си направите интервюто, ние тук ще го запишем и ще го дадете на „12+3”. Така и постъпихме! Сега ако ме питате дали е излъчен този изстрадан разговор-не знам! Може и да съм го чула следобед, но в съзнанието ми са се запечатали само стресовото изживяване и щастливата развръзка в радиоколата. Но не вярвам колегите да са отказали – Ицо Стоичков на тепсия си е бонус за всяко предаване! Та затова броя въпросното драматично интервю за единственото ми участие в „12+3”!