ТАКА БЕШЕ?
Подкарах 69-ата и огледалото за обратно виждане е доста помътняло. Ето защо, ако някой някога прояви любопитство към този текст, един съвет – не вярвайте на всичко от написаното. То е само „доколкото си спомням“, както бе казал обичаният от мен писател и сценарист Георги Данаилов /Бог да го прости!/.
Започвам подред, „ab ovo“, с презумпцията, че са много малко тези, които помнят началото на „12+3“.
За първи път някъде в края на лятото на 1988-ма чух идеята за евентуално ново предаване от 12 до 3 следобед от тогавашния директор на „Хоризонт“ Владо Цаков /Бог да го прости!/.
Беше много строг перфекционист, който слушаше програмата нон-стоп и ни дърпаше ушите за всяка грешка, дори за някое неправилно ударение. И в същото време ни пазеше от гнева на по-големите началници в Радиото и дори в ЦК. Наистина съжалявам, че си отиде от този свят, без да чуе какво се е получило.
И така, защо точно „12+3“ по чудесната идея на Жоро Папакочев за името на предаването? Ами –
всички ние бяхме новинари „и в червата“
по малко грубичкия израз на дядо ми Йордан /Бог да го прости!/. След обедния бюлетин, който обобщаваше събитията през изминалите 12 часа от деня, времето до три следобед трябваше да е за всичко ново с добавяне на рубрики, които дотогава не съществуваха в програмната схема на „Хоризонт“. Водихме по-големи или по-малки битки за всяка от тях. Няма да забравя как с новия директор на „Хоризонт“ Сашо Владков /Бог да го прости !/ дълго преговаряхме на „6-ти септември“ с един полковник от МВР за това в „12+3“ да има редовно информация за престъпленията в страната в бъдещата ни „Криминална хроника“. Е, криво-ляво се преборихме. Как така престъпност в социалистическа България? С екорубриката беше малко по-лесно, въпреки че в началото информацията достигаше до нас вече минала през иглени уши. А хич? Много скоро след 10-ти ноември и двете рубрики станаха пълнокръвни. С митническата информация също имахме проблеми, но вече през 1990-а я сменихме с още по-полезната и вече възможна валутна информация. Така и не положихме усилия да осъществим по-късно идеята на Чавдар за борсов индекс „12+3“.
Ако дотук сте си помислили, че съм Мара Подробната, още нищо не сте видели. Затегнете коланите!
До началото на предаването кореспонденциите от чужбина по „Хоризонт“ бяха на политически теми или пък хвалебствени икономически от соцстраните. Със „Светът извън политиката“ искахме слушателите да научат за интересни, любопитни събития в Ню Йорк или в Прага, в Москва, Лондон или Париж. Веднага след промените и тази рубрика претърпя метаморфоза. От кореспондентите в Европа искахме информация за избирателните закони, за избирателните системи. Желанието ни бе преди да гласуват, слушателите да са малко по-наясно как се правят свободни избори, най-вече в бившите соцстрани. За съжаление, това въобще не помогна и
първите „демократични“ избори бяха тотално фалшифицирани от комунистическо-ченгесарската мафия, която Москва държи на къса сиджимка вече 74 години.
Защото НИКОГА не е ставало дума за идеи, нито за пари, а само и единствено за краденето на много, много пари. Един дребен пример. Мой познат, неслучайно живеещ от 30 години във Виена, преди време ме попита коя е най-богатата държава в света. Вероятно и вие като мен ще започнат да изреждате..може би.Швейцария, Норвегия, Саудитска Арабия, САЩ, Катар, Бруней и т.н. Неговият отговор бе – “ България. Окрадаха (да се разбира окрадахме) я и има още много за крадене“. Не продължава ли това и до ден днешен?
Елементарна справка – руският анклав и комбинат край Бургас бе харизан на „Лукойл“ от най-десния от десните, от новия Стамболов /?!?!/, за чиято специализация в Кременчуг досега не съм прочел смислено обяснение. Ако някъде сте го чули или прочели, моля да го споделите с мен. Както и не видях организаторите на основателните протести срещу високите цени на бензина да поискат най-елементарното – възстановяване на държавния суверенитет върху анклава или поне огромна демонстрация пред портала на „Лукойл“ , който НИКОГА не е платил и един лев данък върху многомилиардните си печалби. А дали с това непроверявано от никого виртуално счетоводство българите не плащат от джоба си за своето трето „освобождение“ от Русия? С помощта на т. нар. „русофили“ ни направиха на маймуни, та и до ден днешен гаврата е повсеместна. Само погледнете в градинката пред „Кристал“ какъв паметник на Стефан Стамболов са сложили и кой шестак е спонсорът му. Само теория на конспирацията ли е, че паметникът ДО БУЛ. „РУСКИ“ съвсем откровено онагледява какво се е „случвало“ на онези, които са се опълчвали срещу Русия? Да не говорим за Библиотекарския.
В първите месеци рубриката „Гост на 12+3“ бе трудничко да се пълни. Не бяха много интересните чужденци, които идваха в България. С малко наши усилия и с помощта на репортерите на „Хоризонт“ криво-ляво я поддържахме. Няма да забравя стълпотворението на етажа, когато ни гостува красавицата от култовия навремето чешки сериал „Болница на края на града“. После стана много по-лесно, когато всеки ден се налагаше да избираме между многобройните предложения.
Много бързо към мотото „важното е дженк да става“ се присъединиха репортерите и кореспондентите на „Хоризонт“, без които предаването нямаше как да се получи.
Освен че бяха задължително „на живо“ в ефир, те се постараха да преобърнат тогавашните канони на занаята, да направят материалите си максимално радиофонични, със закачка, с интрижка, ако това е точната дума, т.е. да има дженк.
Според мен, важно бе, че началниците най-често ни уйдисваха на акъла и приеха предложението ни за материално стимулиране на най-доброто от репортажите и кореспонденциите, излъчени в предаването. Още от първия ден тогавашният шеф на „Международна информация и новини“ Мартин Минков беше зад гърба ни и без неговата подкрепа нямаше да се получи ОНОВА „12+3“.
Пак затягайте коланите!
Идеята за „Изпълнител на седмицата“ бе, ако пак не ви заблуждавам, на Жоро и моя милост. Бидейки старците в екипа, си мислехме, че много хора, по обясними причини, не са имали възможност навремето като нас да слушат всяка семица „Top 20“ на Би Би Си и „Musiс USA“ на радиокорифея Уилъс Коноувър. И тъй, всеки понеделник музикалният редактор представяше с текст 3-4 песни на групи и певци от средата и края на 60-те и началото на 70-те, които не бяха много или въобще популярни в България. След това техни песни звучаха в предаването до края на седмицата.
Така стигнах до музиката в „12+3“. Дотогава тези три часа по „Хоризонт“ си бяха музикална „черна дупка“. Да ви питам вас –
как се прави слушаемо, динамично предаване с предимно народна и класическа музика, а и музика на народите, каквото и да означава това?
След преговори с „Музикална редакция“ от съседната радиосграда, успяхме да пощипнем оттук-оттам още малко „забавна“ музика, предимно от късните вечерни и нощни часове, без да нарушаваме железния баланс на пропорциите – колко народна, колко класика и колко „забавна“, съответно колко българска, колко съветска и соц. и колко западна. „Those were the days, my friend“, както се пееше в една чудесна песен на Мери Хопкин от края на 60-те по мелодия на руски романс.
Оттам насетне музикалните редактори извършваха чудеса от храброст, не без риск „да им навиват гайките“ и някак си забравяха за пропорциите. На всички тях дължим огромна благодарност. Както и на звукорежисьорите, които, само с един знак от студиото, знаеха какво ни е в главата в този момент и правеха стресиращи ги лупинги с „копчетата“ на пулта. Стигнах и до най-важното:
„12+3“ тогава нямаше да звучи по този начин, ако не бяха музикалните сигнали на чудесния композитор и музикален редактор Сергей Джоканов. Те „вързваха“ цялото предаване, създаваха „sound“, непознат дотогава в Радиото.
Пак ви подсещам за коланите.
Защо пък, помислихме си, да не „бръкнем“ в „закотвените“ рубрики на редакции извън „Хоризонт“? Защо пък „Стършел в аванс“ вместо от говорител на запис да не се представя „на живо“ от колегите от „Хумор, сатира и забава“ на програма „Христо Ботев“? Получи се по-добре от очакванията ни. Същото направихме и със седмичните „Езикови бележки“. Не й се размина и на „Рекламна редакция“. Абсурдният, според нас, „Рекламен компас“ бе заменен с направени от екипа „почти като по света“ рекламни клипове, със шегичка, с понякога абсурдни идеи, абе, с много дженк.
Еми…както е тръгнало, защо да не погледнем и извън Радиото? Синоптиците от НИМХ с радост приеха в края на обедния бюлетин да се включват „на живо“ и да си говорим с тях за времето, както си говорят двама съседи.
Като малка благодарност към всички, които участваха в правенето на „12+3“, организирахме незабравим купон в „Тенекиите“. Изядохме и изпихме солидна награда на екипа, заедно с репортери и музикални редактори, със звукорежисьори и стажанти, със звукооператори и нашите приятели синоптици.
Идеите в екипа ни за промени извираха непрестанно.
Но и до ден днешен нямам представа какво бихме измислили, ако ни бяха дали само още 5 минути програмно време, т.е. информацията в 15.00 за нивото на река Дунав в сантиметри.
Една от безумните за времето идеи бе на Петко – да направим „12+3“ от Прага. Както бе обяснил Зорба Гъркът, в тоя живот трябва и мъничко лудост. Според слушателите, стана предаване за чудо и приказ. А ние с Чавдар и Петко го отпразнуваме по подобаващ начин, завършвайки
на една лодка на брега на Вълтава с бутилки с най-добрата бира в света – „Велкопоповицки козел“.
Това ви го казвам не само като експерт, опитал стотици бири, а и като отец-основател във „Феята“ на Бирената партия в България. Последваха предавания от Ватикана, Будапеща, че дори и „цял ден“ по „Хоризонт“ от Кипър с преки включвания във всички блокови предавания от сутринта, та до вечерта.
Затегнете още повече коланите!
Всичко, което екипът ни направи в първите години, бе дело на единомишленици, на които много, ама много им се работеше.
Всеки от нас – Чари, Жоро, Петко, Галя, Марги, Роси правеше каквото трябва ПРЕДАВАНЕТО ДНЕС да бъде възможно най-доброто. И това ни доставяше огромно удоволствие. Че дори и ни плащаха да се кефим. Сега на стари години се опитвам да им „набия“ в главите на петимата ми внуци, че най-важното е никога да не работят през живота си. Толкова е простичко – внимателно да си изберат професия, без значение каква, която да им доставя не само удовлетворение, но и удоволствие. А то навремето бе не само в стаичката на екипа и в студиото. Без и да подозираме, че има такова „животно“ като „team building“ се веселяхме юнашки на купони с приятели и колеги, на агнета и ярета в къщата на бате Славчо и Галя в Ковачевица, с верни другари в Гоце Делчев.
Сигурно всеки от екипа ще си спомни разни събития през годините около предаването. Нищо чудно и да се разминем тук-там в спомените. Но това е бял кахър. Както е отсякъл Козма Прудков, „не може да се обхване необхватното“. И все пак,
ако трябва да откроя едно „12+3“ от първите години, то е от един декемврийски ден на 89-та, когато започнаха кървавите събития в Букурещ.
Пръв прочете новината в 11.00 Бодко Ламбрев. Оттам насетне се изпълни моята „кристална детска мечта“, както казваше любим литературен герой. От обедния бюлетин и нататък направихме ТОТАЛНОТО РАДИО. Прекъсвахме програмата при всяка новина от телеграфните агенции, правехме обобщения на най-важното, включиха се репортери, звъняхме в румънското посолство в София и в нашето в Букурещ, включи се кореспондентът на БТА в румънската столица. А до края на деня героичният Бодко замина с радиокола за Букурещ.
Има само една причина да четете в сайта този и текстовете на приятели и колеги и тя си има име – обичаната от всички нас Галя Спасова, която мъдро ни предпазваше да не вършим глупости и същевременно ни провокираше да мислим по-нашироко . От много години тя ни „мачка“, че е редно нещо да остане черно на бяло. Винаги съм имал едно наум по въпроса. Та кой ли ще се интересува, да не се вземем много насериозно, „да не превием пръчката“… И ако все пак нещо такова се получи, моля да ни разберете. Еми…като на всички родители и нашата рожба ни е най-свидна.
Затегнете още съвсем мъничко коланите!
Сега за пет неща извън „12+3“, които в по-голяма или по-малка степен имат отношение към предаването. То нямаше как да стане без
легендарната „Прослушвателна служба“,
през която преминаха през годините мнозина от екипа. Идеята за създаването й е на първия директор на „Хоризонт“ Владо Костов, който бе успял да отмъкне от БТА можещия всичко техничар Агоп Чалгаджан. Благодарение на него ползвахме абсолютно незаконно и безплатно всички големи телеграфни агенции в света. Започнах там на хонорар като студент, седмица или две преди „Хоризонт“ да излезе в ефира в началото на 1971-ва, заедно със Стоян Гяуров и Косьо Бугарчев /Бог да го прости!/. Всичко стана съвсем случайно, благодарение на приятеля-пещерняк Ежко Магурата, на играта „Монополи“, придружена с пури „Партагас“ за по 30 стотинки и на кило мастика. Историята е хубава, но е много длъжка дори за Мара Подробната. Тогава превеждахме новини от Радио Москва, БиБиСи и „Гласът на Америка“, от ТАСС, Ройтерс, Юнайтед прес интернешънъл, Франс прес и Асошиейтед прес. Изготвяхме „Служебния бюлетин“, който отиваше при новинарските екипи, началниците в Радиото и Телевизията, БТА и ЦК на БКП. Незначителна част от новините от западни източници влизаха в емисиите след съответното „правилно“ редактиране. И аз съм много грешен, и аз съм го правил по-късно в новинарските екипи. НО. След 18 години
водещите на „12+3“ на път за студиото хвърляха едно око на агенциите, откъсваха някоя важна новина и я превеждаха „на живо“ в емисията. ДОЖИВЯХМЕ.
Наистина е невероятно как някои от новините, преминали през очите и главата ми в „Прослуша“, 20 години по-късно вършеха чудесна работа в ООН. Съвсем друг става разговорът с индийски дипломат през 90-те, когато споменеш неизвестно защо запаметения от началото на 70-те лозунг на една от партиите в Индия – „Indira hatao, desh bachao“, т.е. „Да се отървем от Индира /Ганди/, да спасим нацията“. Или пък с бразилски дипломат, когато му цитираш прозрението на Жоржи Амаду, че „не можеш да спиш с всички жени на света, но трябва да се опиташ“. Цитирам по памет.
Прословутият „Проект Акапулко“ се роди въз основа на опита от „12+3“. На програмен съвет на „Хоризонт“ тогавашният директор Коста Филипов ни попита: „Какво правим оттук насетне? Как ще се развива програмата в бъдеще?“. Участвах в съвета като представител на журналистите в „Хоризонт“. Бях попрочел нещо малко за „brain storming“ и предложих десетина млади колеги от всички редакции, доколкото тяхно е бъдещето, да бъдат командировани за седмица в почивната станция на Радиото в Боровец. Задачката им да бъде да мислят само за едно – как биха искали да се прави и звучи „Хоризонт“. С чудесното си чувство за хумор се намеси Божана Димитрова:
„А не искаш ли в Акапулко?“
Та оттам и името на проекта. Това, което „родихме“ с колегите в Боровец, изглеждаше накратко така: екипи в различните часови пояси с продуценти, водещи, двама-трима репортери за екстремни случаи, с постоянни музикални редактори, звукорежисьори и звукооператори, с които да се разбираме без думи, когато сме в ефир. И най-важното – със собствен бюджет. Проектът остана само на хартия, химера, на която не й беше дошло времето.
Опитвайки се да променяме какво ли не, в екипа се радвахме и на дребните неща. Например, да оправим някои наименования: Барцелона да стане Барселона, Хелзинки – Хелсинки, а Венецуела – Венесуела. А какви борби бяха преди това, за да може Лос Анжелос /с ударение кога на първа, кога на втора, кога на третата сричка/ да стане Лос Анджелис. Или пък безумната битка за правилното фамилно име на американския президент Роналд Рейгън, който бетеанците упорито изписваха като Рийгън. Като стана дума за промяна на фамилия, та се сещам, че съвсем наскоро научих за сменената фамилия на един от сегашните водещи на „12+3“ – Волгин. Точно преди 5 години с Жоро Папакочев казахме мнението си за прокарваната от това лице антибългарска и, по същество, антируска пропаганда, използвайки опорните точки на престъпния и спрямо собствения си народ режим на Путин. Но все пак всички ние сме имали огромен късмет. Представете си само какво щеше да се получи, ако това лице беше избрало във фамилното си име друга руска река. Да речем – Лена. Леле – мале….
Впрочем, опитайте в разговор с някои самозвани „русофили“ малко тестче. Аз използвам три зададени между другото въпроса. Какво е общото между Чайковски и 1812-а или как беше нататък стихът, започващ с „Я помню чудное мгновенье…“ или пък кой от романите на Солженицин са прочели? Вие можете да измислите десетки подобни въпроси. Ще установите печални резултати.
В първите години на „12+3“ доста се занимавахме с какво ли не на ползу роду. Например, да помогнем на млада оперна певица от Гоце Делчев след завършване на Консерваторията да продължи обучението си в САЩ. Редовно обявявахме банковата и сметка за дарения (нещо необичайно тогава). Нямам представа доколко сме и съдействали. През 1993-а, когато вече бях в българската мисия към ООН в Ню Йорк, ми звънна моята прекрасна приятелка от „Гласът на Америка“ Мери Атанасова с въпроса мога ли временно да приютя приетата в престижния „Julliard School“ певица. Така и стана. Но, какво се оказа. Та това е същата Мариана Карпатова от Гоце Делчев, на която навремето се опитваме да помогнем. Тя завърши блестящо „Julliard“, пя в Метрополитен и в много други големи оперни театри в Америка. За моя чест бях кум на сватбата и, кръстих сина и. Неведоми са пътищата Господни!!!
Впрочем, Мариана е от основателите на фестивала за камерна и класическа музика „Неотъпкана пътека“ в Ковачевица.
А сега за един нерядко задаван ми въпрос – защо „предадох“ „12+3“ и напуснах екипа през 1992-а?
Това можеше да се случи година по-рано. През лятото на 1991-а директорът на Радиото Сашо Владков предложи да стана директор на програма „Хоризонт“. За това бе необходимо единствено одобрението на парламентарната Комисия за телевизия и радио. И така, седя в една от малките зали на Народното събрание, срещу мен 7-8 членове на комисията, а отвън гладна стачка на 39-те депутати от СДС, протестиращи срещу приемането на новата конституция. (Цената я плащаме и до ден днешен). Никога няма да забравя как в един момент в залата влезе и седна зад мен бате Мишо Неделчев, който само за да ме подкрепи бе напуснал стачката. И се започна едно отговаряне на въпроси, повечето от които доста тъпи. След първите двайсетина минути изведнъж си помислих какво ли би казал покойният ми баща:
Тия ли, сине, ще те одобряват? И станах и си „вдигнах чукалата“.
Получи се малко скандалничко, та се наложи на спешно свикана пресконференция в София прес да аргументирам решението си.
След победата на СДС на парламентарните избори през октомври 1991-а, имаше идея да стана директор на БНР. По същото време дойде предложението на Стоян Ганев да отида в МВНР като негов съветник. Ние не се познавахме и неочакваната оферта,очевидно, бе по идея на неговата говорителка Венета Момчева, дългогодишна колежка и приятелка от „Хоризонт“. Ами сега? Какво да правя? Реших да потърся за съвет министъра на индустрията и технологиите Иван Пушкаров. Той, разбира се, знаеше за дженка на съпругата му, че е „спала“ с мен. Еми..спали сме заедно като 5-6-7-годишни деца, когато родителите ни хвърляха по нощите на съответната спалня, а те продължаваха купона до зори.
По това време имаше някаква стачка на „Подкрепа“ и Иван и другия Иван – Костов споряха на доста висок глас на горния етаж на къщата.
След като кавгата свърши, ги помолих за съвет. И двамата бяха на мнение, че за Радиото ще се намери човек. По-добре е да отида във Външно, където“ваклото агънце“ на българската демокрация Стоян Ганев бе „сам сред вълци“ – завършилите МГИМО (Московския държавен институт по международни отношения). Никога няма да научим колко от тях са били вербувани да служат на ГРУ (Главното разузнавателно управление) на СССР. И дали тази служба не продлъжава и до ден днешен. Що се отнася до“професионализма“ на тези „дипломати“ и „разузнавачи“, надявам се, институционалната памет в МВнР не е забравила кретенските им „строго секретни“ шифрограми (For your eyes only!). Като една от посолството ни в Париж, някъде от 80-те години. Не съм я чел, но „вълците“ навремето умираха да се смеят на други „вълци“, макар и от същата глутница. Както са ми я преразказали, тя започвала горе-долу така (чете внимателно): Вербуван от нас агент във френските специални служби днес ни донесе, че във вчерашния брой на в-к „Либерасион“ била публикувана статия, в която….
Както си му реда, шифрограмата е написана от т.нар. „резидент“ (по съвместителство и с ГРУ на СССР) в Париж, а е подписана от тогавашния ни посланик. По съображения за сигурност, няма да му казвам името, за да не го разсекретя.
Изглежда комично, ако не беше толкова трагично. И тъй е било 45 години, че и повече след това. Точно за такъв „професионализъм“ на възпитаниците на МГИМО става дума. Защо ли те, горките, се бориха със зъби и нокти да не им бъдат отворени досиетата? За другите техни досиета – в Москва – никога няма да научим.
Моето напускане на „12+3“ ни най-малко не се отрази на професионализма и бойния дух на екипа. До окончателното му разбиване от комунистическо-ченгесарската мафия той достойно защитаваше принципите на почтената радиожурналистика.
А какво слушаме сега в „12+3″(?!?!). Божке-е-е !!!
За финал да не забравя да спомена, че огледалото за обратно виждане освен че е помътняло, е и много интелигентно и разговорливо. Когато го попитах онзи ден
кое е най-доброто радиопредаване, правено някога някъде по света, за голяма моя изненада то отговори: „12+3″от първите години, Данчо,“12+3“ от първите години!
ОГРОМЕН ДЖЕНК!!!
Приключението "12+3" 