Гита Минкова

Първата ни среща с екипа на предаването се случи в Будапеща. Аз – все още разтресена душевно от скорошното напускане на България и „Хоризонт“, потискаща емоциите си, пишейки по някоя и друга кореспонденция за любимата програма и без планове за завръщане. Те – събрали се за общо дело, в което очевидно са съмишленици и много повече от това – приятели. В мое отсъствие се беше случило нещото, което винаги търсех в професията си –

екип, в който цари единомислие, но още повече устрем да поведе унилата радиожурналистика към нова изява на професионализма, окрилена от освобождаването на словото.

Така се редяха мислите ми, докато те оживено говореха за прякото предаване, което им предстоеше, а аз режех тортата, приготвена за първите посетили ме колеги от България. Изведнъж бях забравила вълненията си от унгарските метежи, които скоростно променяха историята, терзанията си, че от София са сдържани към кореспонденциите ми, че там очевидно историческият прелом забавя хода си. Беше 89-а година. На изпроводяк, някак добре разграничавайки територията на взаимност, ме попитаха искам ли да напиша нещо – например за българското училище. Разбира се, че написах нещото и повече не ги видях. Хоризонтът пред едноименната радиопрограма се изместваше напред, завладян от поколението на драматичния и нееднозначен преход. Тогава въобще не си представяхме колко ще е силен и дълготраен този драматизъм, който буквално ще прегази „12 плюс 3“.

В загнездилите се досадни и тормозещи шаблони на тоталитарното радио, сред отдадеността на автоцензурата, предстоеше да се намеси свободомислието и свободоволието.

Като при всички битки за свободата, този устрем, който увлече не само програмата, но и обществеността, щеше да има цена. Но пък тази привилегия и мотивация на историческото преобръщане, съчетана с острото професионално чувство и сплотено от личното приятелство имаше неподозиран от управляващите ефект. Кой да знае, че ми предстояло тогава няколкогодишно завръщане в България, заради съпруга ми дипломат и ще изживея всички подробности на сътресенията в преобръщащото се време именно на територията на моя „Хоризонт“ и то в утвърдилия се вече екип.

Връщането внесе в душата ми неочакван смут.

Първите спечелени уж с малко, но завинаги избори не отекваха радостно из стаите на „Хоризонт“ и аз си прибрах поривите.

Цареше някакво стъписване по-скоро. Какъв контраст с унгарското радио, и през 56-а и сега огласящо мощно събитията, водещо ги. Тогава осъзнах защо

когато отразявах случващото се в Унгария, от София ми казваха – „без технологически подробности“

и защо не ми поръчаха пряко включване от падането на желязната ограда с Австрия, след като бях там и си имам парче от нея. И работех с колеги от „Свободна Европа“, Ройтерс, ВВС и даже Южна Корея. В България предстояха мъчителни години. Паралелите очевидно ме бяха направили по-вироглава и решителна. В такива настроения станах част от „12 плюс 3“. Решението им положително не е било единодушно – на Чавдар Стефанов е била идеята. Мисля, че скоро всички забравихме за това. Започнах с новините – пишех и отвреме-навреме правех по някой коментар за Унгария.

Голямата разлика с преди беше свободата да подбираш и подреждаш новините по истинския им смисъл и значимост.

Екипният принцип – залогът за успяването, множеше аудиторията на предаването, правеше го очаквано и коментирано на телефоните. Екипът, преди всичко от новинари, ловеше буквално в движение новините, прекъсваше хода на програмата, за да ги съобщи, търсеше  в следващата минута коментар, репортаж, допълнения. Всеки носеше своята си отговорност, но и поемаше всичко при нужда. Голямото попадение бяха тримата водещи мъже, като контрапункт на женското начало в сутрешния блок. Друго отличително беше винаги водещият коментар на журналиста, след изчитането му на обедния бюлетин – отличен начин на препратка в две посоки – станалото до момента и предстоящото му разгръщане в ефира – истинско и неотменимо правило на успешното новинарство. “12 плюс 3“ приобщи в тези години много качествени репортери.

Успяваха да останат само онези, които се заразяваха с преданост и постоянство на духа,

който носеше каузата и така допринасяха за уплътняването на информационния пояс със смислени репортажи и коментари. Изключителна атмосфера в трите часа внасяха музикалните редактори, които ловяха настроенията, ритъма на деня и ги разгръщаха в музика. Участието им като истински партньори на екипа буквално извличаше от тях нови идеи и така политико-обществените битки имаха за фон или контрапункт прекрасна музика. Тома Спространов и Гергана Лазарова поведоха в това начинание, включвайки и колегите си. Представете си как посърналата територия на часовете след 12 при социализма, където звучаха “Слава на нашата партия, слава, слава на новия строй“ и песни за дружбата ни от рода на „Я другой такой страны не знаю, где так вольно дышит человек“ или „Хороша страна Болгария, а Россия лучше всех“, бе прегърнала така свободното слово и музика, че да навакса мощно заради загубените години и да разстройва уплашеното ръководство, което вече търсеше пътища за спасение. А какви могат да бъдат пътищата срещу такъв напор?!

Ръководството на радиото, разрешило създаването на този екип, не беше предвидило бъдещето му.

И така някогашни приятели започнаха да се сдържат към успехите на „12 плюс 3“, към завладяващата му откритост, към превзетата територия на новинарството, към превръщането му в притегателна сила на политолози, социолози, икономисти, общественици. Ритъмът на промяната, който екипът бе овладял, новият изказ в коментарите и репортажите, разгръщането към темите извън страната не се вписваше във вижданията на ръководството. Да нарекат екипа ни „Радио в радиото“ – това носеше в себе си и неизказана оценка, нали? Висока! Но преди всичко то издаваше страха на ръководителите на БНР заради изплъзването от контрола им на този екип.

След напускането на Петко Георгиев, който си имаше много заслужените основания да търси по-широко поприще за изява, хармонията на мъжкото начало се наруши. И започнах да водя. В тогавашните „Стари муцуни“ по телевизията Катето Генова ме обяви най-неочаквано за първата жена водеща в „12 плюс 3“. А интервюто беше за неразделилия се наш училищен клас и за квартета ни До Ре Ми Фа. Спомням си, че не се почувствах много гордо, като Терешкова, например…

Аз харесвах твърде много мъжкото трио на екипа, осъзнавах магнетизма му, а и привлекателната разлика в природата на Петко, Чавдар и Жоро

и това разбутване с влизането ми сред тях като че ли вещаеше не добро продължение. Жоро Папакочев също си избра пътя. Отварянето към света предоставяше съвсем различни възможности за практикуване на професията, а и спънатостта на България беше ускорител на процесите и желанията. Преди първите новини, които водих, Жоро Папакочев ме изпробва. Прочетох една емисия пред изключен микрофон, десетина години след като бях водила първите новини без говорители. Вълнувах се, де. След изчитането, присъдата на Жоро беше “железарка“. На мен ми прозвуча прекрасно… Винаги държах на звуковата картина от събитията на „Хоризонт“. Телевизията разполага с образа, ние – само със звука. Затова и тогава правех едно късче гласове от събитията у нас и по света, с възкратки гласове от деня, което пусках след сигнала за обедния бюлетин. Понякога вземах от „Златния фонд“ на радиото записани мисли на известни българи, които някак пасваха на деня, даваха му смисъл и цвят. Кой как, но аз много си го харесвах. А това, че споменът за вокалния ни квартет беше жив у вечния Тома Спространов, ми помогна много във воденето на трите часа – вдъхновяваща опора ми бяха те с Гергана Лазарова.

Какви заблуди съм таяла, че „Хоризонт“, който формално, но под намордник се откри пред слушателите през 80-те години, ще поеме свободата на словото с облекчение и професионализъм. Нищо подобно.

В програмата започна битка между стремежа за професионална свобода и обяздването й. Както съм писала и в спомените си, „започната и недовършена битка, нескопосано и грубо приглушена, с подпъхнати проблеми, с преходни герои, с преглътнати горчивини, с недоизказани истини, с подозрително ниски критерии, без воля за висота.“ По обед, когато се подписваха схемите за предаванията, нашите шефове се запиваха някъде  да се спасят от налетялата ги „напаст“ и  вероятно измисляха новите си ходове за оцеляване. След това,

как например съм дръзнала да интервюирам уволнения и гонен с полиция от БТА директор.

Останах без хонорар. Или директно (може би директорско) влизане на програмния директор в студиото, за да ми свали от магнетофона записа за нашумелия филм за изгонването на българските турци „Гори, гори, огънче“.

Примерите за натиск се наслагваха, неадекватният отпор на ръководителите ни също.

Сутрешният екип пострада пръв в нея – започнаха да свалят от микрофон водещи колеги. Това беше знак, че се готви по-силна атака, особно след създаването на сдружението ни „Свободно слово“. И когато протестиращите в радиото 34-ма прибавяха към моите изживявания своите, в една зала, от чиято трибуна представители на парламента трябваше да дадат отговор за цензурата, изпитахме целия цинизъм на властта, изпрактикуван на територията на съпротивляващото се радио… Не цялото, не. Но достатъчно представителна извадка. Иначе малодушието, страхът, интересът беше обхванал много от колегите, и в нашия екип, разбира се. Принципът на снишаването пред бурята беше най-сигурната им защита. А се освобождаваха и места. Ето това поведение ме гнети и досега, когато се отдам на спомени.

Тичаха по стълбите замаяни колеги и ту се подписваха, ту се отписваха от протестната декларация. Накъде ще духне вятърът, боже, кой ще остане, как ще станат работите.

Широката подкрепа на обществото ни заля буквално; спомням си как възвание на интелектуалците прочете в нашето студио Стефан Цанев. На вратата промълви „Ще ни съсипят“.  На телефоните на екипа ни и в декларации и протести се надигаше недоволство. Президентът Желев ни предупреди на среща, че битката с Червения октопод ще бъде тежка. Запазила съм една информация на Ройтерс, която цитира мен и Чавдар от пресконференция в пресклуба на БТА. Той говори за това дали обществото иска обществено или зависимо радио, а аз пък за телефонния диктат на новините. Всичко това „оформи“ сопнатия и категоричен отговор на ръководството на БНР – уволнение едновременно на седем водещи от „Хоризонт“ в предколедните дни на 95-а.

В битката за свободно слово всъщност изгоря онзи екип на „12 плюс 3“.

Галя и Чавдар бяха сред уволнените, а аз си подадох оставката – на рождения ден на предаването и на 25-годишнината на „Хоризонт“, водейки за последен път. Не знаеха за моето решение повечето колеги, нямаше и защо.

Оставам убедена, че моделът на „12 плюс 3“ можеше да се превърне в бъдещето на „Хоризонт“ в новото му, решително изкачване нагоре. Този модел събра в себе си професионалното умение и настървеност за новинарско радио, вля им отдаденост и широта. Екипът овладя личното приятелство в екипно чувство и съзидателност.

Само приемственост беше нужна…

Реклами

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: