3: Музиката, тъпако!

Петко Георгиев

Последните дни на ноември 1988. 12+3 е готово за старт, Йордан е преборил всички важни битки, остава уж най-лесното и най-приятното, да изберем музиката и да оправим новините. Но защо да е лесно, като може да не е?

12+3 тръгна на абсолютно глухо място. В програмната схема на „Хоризонт“, която аз сварих през 1987, когато попаднах в Радиото, след обедните новини имаше три часа музика, разделена на квоти. Един час класическа, един час народна, един час „забавна“. „Забавната“ също беше на квоти, които определяха колко българска, колко съветска, колко „социалистическа“ и колко западна музика да се пуска. Общо взето, като теглиш чертата, за три часа се падаха две-три нормални парчета. Не ме разбирайте грешно – истински обичам класическа музика, харесва ми и автентичен фолклор от цял свят, но

българският радиомикс от времето на соца си беше като репелент за слушатели.

С такава музика, по квоти, на практика разбиваш и аудиторията на квоти – стотина интелектуалци слушат „висока“ класика от 12 до един, кръжоците по фолклор слушат „обработки“ на народна музика от един до два, а след два пускат Песняры, Карел Гот, Бисер Киров и Шатовалон…В онези години и в България, и в СССР, и в целия източен блок се правеше много добра музика, особено рок и джаз, но тези банди рядко се промушваха до излъчване по Радиото, защото бяха „западно влияние“ и не бяха в унисон с разпоредбите на Комитета за култура за „интонационната среда“. В забавната квота по Радиото, с изключение на специализираните предавания на Тома Спространов и Данчо Стълбицата, си вървеше обикновено ширпотреба естрада, тип „Златен Орфей“.

Новините също бяха странни. Неясно защо, тогава на кръгъл час на мястото на новините трябваше да се пуска „новополученото“. Терминът може и да не е на Чавдар Стефанов, но от него съм го запомнил. Резултатът беше

„карашък“ вести, едно за краката, друго за главата, избрани по единствения критерий, че са пристигнали през последния час

и че още не са четени по Радиото. Ако не си слушал новините в 12 на обяд, следващият шанс да разбереш най-важното от деня беше в 6 вечерта. Някъде по средата имаше една специализирана емисия за „новините от общините“, едни захаросани изречения как в детската градина в Павликени играли „Снежанка и седемте джуджета“, в Чирпанско имало рекорден добив на домати, а в Силистра щяло да има празник на кайсията. В три часа, май доскоро, течеше любимото на цяла България „ниво на река Дунав в сантиметри“, в което всички чакаха секси френската кулминация „Никополь – сан шанжман“.

Заехме се първо с музиката. Оказа се, че ръководството на „Хоризонт“ е одобрило новото предаване, но шефовете на „Музикална редакция“, която не беше към „Хоризонт“, не искат и да чуят за промени в музикалната схема. Решихме да се пробваме с дребни хитрини, и за „пилотното“ предаване, което трябваше да се запише и одобри от всички нива на началства, подменихме народната музика със стари градски песни и македонски парчета, в класическата квота вкарахме виенски валсове и танго, а соц. квотата в „забавната“ напълнихме с Locomotiv GT (наскоро им бяха вдигнали забраната в Унгария), Omega, Черный кофе и т.н.

„Момичето с перлeната коса“, впрочем не е на Scorpions, техния cover се появи чак през 1994. В България знаехме песента като „Омега Блуз“ (имаше и по-селска версия, но да не си разваляме вкуса):

Стоим в кабинета на началника, ръководството събрано и слуша записа. Повечето кимат одобрително и се усмихват. Шефката на „Музикална редакция“ си гледа часовника и нещо брои. Всички се изказват много ласкаво, тя мълчи. Но трябва да подпише протокола, че предаването може да тръгне. Като идва нейният ред, тя ражда естетската фраза

…и да знаете, че Щраус е забавна музика! Няма да се откажем от следобедната класика“.

Въздъхвам с доза облекчение. Мачът изглежда почти спечелен. Народната пада, рокът остава, трябва само да „преборим“ класиката. Е, не стана от първи опит, вероятно нямаше да стане и от втори, и от трети, ако прекрасните колеги от „Музикална редакция“ и звукорежисьорите не бяха взели терзанията ни присърце. От самото начало някои от тях си бяха пълноценна част от екипа – Сергей Джоканов, Гергана Лазарова, Боби Бобчев, Данчо Рупчев, Дарина Гълова, Снежана Спасова, Христина Белчева, Даниела Младенова и толкова много други правеха чудеса, за да се получи съвременният, плътен, динамичен звук на 12+3. Знам, че пропускам няколко важни имена. Помня само одухотворените им лица…

Не минаваше без травми, разбира се. Веднъж ми се случи една много намръщена музикална редакторка, такава музика ми беше донесла (тогава музиката се носеше в студиото на ленти, в кутии, подредени в пазарски кошници) и така категорично заяви, че ще караме по нейния сценарий, че реших да й покажа абсурда на ситуацията. След новините в 12, с които почваше предаването, направих най-атрактивното възможно промо на темите на 12+3, след което, с цялата си младежка наглост заявих: „Всичко това обаче ще трябва да почака, защото днес, по настояване на музикалната редакторка еди-коя си (реално не й помня името) започваме не с една, а с две увертюри. Ще се чуем пак след 20 минути“, затворих микрофона и напуснах студиото. Това й беше последното дежурство при нас.

С другите се работеше прекрасно – те бързо научиха кой от нас каква музика харесва, проверяваха темите предварително и избираха музика в съзвучие с тях, която да прави казаното по-ясно и по-силно, да го коментира и допълва и да допринася за цялостния емоционален заряд на водещия, а оттам и на цялото предаване. Страшно важни бяха и звукорежисьорите, които с удоволствие се впускаха в импровизации, връзваха ми се на приумиците за бърза смяна на музиката и темпото, през стъклото на студиото ги виждах как се кефят и работят с пулта сякаш свирят на музикален инструмент, с монтаж, ефекти и смесване на живо…

Това в Радиото, в новинарско предаване, никой не го беше правил – и слушателите усещаха и реагираха на новия звук.

За сравнение – имаше колеги, които още казваха „ще продължим след кратка музикална пауза“. „Музикална пауза“? Ама сериозно ли? Как точно музиката е „пауза“?

Започнаха импровизациите: на Велики петък пуснах почти целия Jesus Christ Superstar (оригиналната версия, с Ian Gillan), с кратка разходка по евангелието, започнах да въвеждам и музикална идентификация на характери. Една сладникава министърка си бях избрал да обявявам винаги със Sugar Baby Love на Rubettes, един скръндзав министър на финансите „влизаше“ в ефир с Money на Pink Floyd, Let the Sunshine In беше чест знак на протест, доста преди БНТ да въведе Let it Be, денят често завършваше с One Burbon, One Scotch, One Beer на John Lee Hooker (и с истинска бира в редакцията). Най-доброто от новия български рок, The Best от цялото родословно дърво на Deep Purple, от събраните съчинения на Pink Floyd, избрано от Led Zeppelin, Jimmy Hendrix през Weather Report до Frank Zappa и през западните хитове на 80-те…Тогава не бях чувал още за радиоформатите, но разбирах, че за да спечелиш определена аудитория – на нас ни трябваха хората между 25 и 50 – трябва да им пускаш музиката, която са обичали да слушат когато са били на 18-20. Така стигнахме до микса на 12+3, който днес вероятно бих определил като Rock and Alternative.

Издействах си и едно наказание – според правилата, като дойде кръгъл час и време за новини, песента се прекъсва докъдето е стигнала. Добре, ама как точно прекъсваш Wish you Were Here? Бяхме пуснали Pink Floyd твърде късно преди новините, и по протокол трябваше да го отрежем на кръглия час, но това при мене просто нямаше как да се случи. Все пак, за да спазя поне част от изискванията, пуснах „пиковете“ (сигнала за точното време) докато си вървеше песента и я оставих да свърши, а след това ударих гонга и казах: “Сега е точно 14 часа и три минути, ето ги новините на „Хоризонт“. В Радиото ме смъмриха. Обявяването на точния час било част от националната сигурност или нещо подобно. По телефоните на слушателите обаче полетяха поздравления. Една слушателка ми написа: „това беше свобода на духа“…Музикалната стена беше паднала.