Маргарита Шапкарова

Аз бях първата, която се „присламчи“ към един вече създаден екип от съмишленици – през февруари 1989 г. се завърнах на работа след две години отпуск по майчинство, а на мястото, където работех – обедния пояс на новините, от месец вървеше ново предаване – „12+3“. Както става в подобни случаи, бях изпратена в „шеста глуха“ – така наричахме редакцията „Кореспондентска мрежа“. Тогавашният строг шеф Мартин Минков се смили над моите сълзи и вопли и ето ме – редакторът „без право на глас“ /наистина имаше такова деление в „Хоризонт“ – на хора, които имат право да четат на микрофон и които – не/ –  намерих се сред колеги с ярко присъствие пред микрофона.

Имах късмет – преди да се почувствам като „чужд елемент“, само след дни екипът замина за Ковачевица и така всичко се смеси в неповторимо усещане – колегите, Родопите, които виждах за първи път, камината на чардака в реставрираната къща на Галя и „чичо“ Славчо /любимият на всички ни филмов оператор и режисьор Радослав Спасов/, посаденото дърво на двора, под надвисналия над къщата хълм…

Години по-късно спомените ми избледняват и остава само  емоционалното усещане за нещо хубаво и пълноценно – това е за мен и до днес времето, през което бях част от „12+3“.

Оперирана съм от чувството за завист и затова ги гледах с възхищение – учителят, безкрайно благосклонният към всички Йордан Лозанов, вещият във всички административни дела и битовизми Чавдар Стефанов, универсалният Георги Папакочев, артистичният Петко Георгиев, Галя Спасова – зодия Дева /!/ с възможно най-разхвърляното бюро пред себе си, но с рядък организационен талант…много скоро усетих, че именно тя е „сивият кардинал“ в екипа.

Екипното начало – много държахме на това! Всичко замисляхме и обсъждахме заедно – темите и гостите в предаването, песента на седмицата, рубриките, всякакви благотворителни или екологични кампании.

Имахме късмет, времето беше малко, за да бъде компрометиран яркият замисъл на предаването – до 10-и ноември оставаха месеци. Дотогава трябваше да преживеем пика на т.нар. „възродителен процес“ – Голямата екскурзия. България вече е била в международна изолация и пред финансов крах…За държавното радио това бяха теми табу и на фона на по-късните събития ми е чудно как сме се вмествали в сковаващите рамки. „Искам да направя това изявление по вашето радио, поради липсата на възможност да сторя това по нашето радио или в пресата, както бих желала…“, казваше по това време поетесата и бъдещ вицепрезидент Блага Димитрова по „Свободна Европа“.

После дойде вакханалията на свободата – в разрез с всякаква технологична дисциплина новинарските емисии продължаваха половин час и повече, следваше безкрайно четене на декларации, низ от новоизлюпени политици през студиото, преки предавания на митинги, демонстрации, кръгли маси, преки включвания на слушатели.

Всичко беше за първи път, дори рекламните клипове, които сами измисляхме – дотогава рекламите минаваха само като текстови съобщения. /Все още не се говореше за „конфликт на интереси“ – колко торти сме изяли от благодарни рекламодатели…/  Имаше и всякакви закачки: Предизвикателство беше и да хвърлиш камък в блатото, като пуснеш по радиото „Камъните падат, падат от небето“ – на принципа на махалото, в противовес на съществуващите при тоталитаризма комисии, които следяха за текста на всяка нова песен. Или да илюстрираш разговор на демографска тема с „Ах, върнете се, мили българи“. „Тръгнали сте вий, млади българи, за Америка да работитее…“ се пее в песента за първата емигрантска вълна през „Лукановата зима“. Колко пъти например излъчвахме „Дуйни ми, дуйни, бел ветре, отвори пътя за Драма“, когато правехме кампания за отварянето на нов граничен пункт с Гърция!

Фриволни, понякога наивни, но немислими дотогава радиоформи и похвати се появяваха за пръв път именно в „12+3“ и слушателят го оценяваше – в рейтингите на новородилите  се социологически агенции предаването беше сред най-слушаните, а неговите водещи – в първата десетка на най-популярните гласове на „Хоризонт“.

„Златното време“ на „12+3“ свърши през есента на 1995 година. Забраната да се отразява дискусията около филма „Гори, гори огънче“ беше искрата, която запали пожар.

Появи се т. нар. „Декларация на 34-мата“ срещу цензурата в „Хоризонт“, а екипът ни бе сред нейните инициатори и двигатели. Последва вълна от обществена подкрепа, срещи в НС и при президента, сезиране на КС от президента Желев за тълкуване на текста от Конституцията за свободата на словото, роди се сдружението  „Свободно слово“, парламентът припряно заработи по приемането на нов Закон за радиото и телевизията…Своевременно обаче бяха взети контрамерки: на 18 декември, дни преди Рождество, ръководството на БНР в лицето на ген. директор Вечеслав Тунев уволни 7 от най-изявените журналисти, сред тях и двама от екипа на „12+3“ – Чавдар Стефанов и Галя Спасова. Това беше безпрецедентно за радиото събитие, ако се изключи чистката при потушаването на Пражката пролет през 1968 година. Човек си спомня нелепи моменти от важни събития – бях в редакцията и говорех по телефона с Галя, когато донесоха заповедта за уволненията. Започнах да я чета, изреждах имената и изведнъж „о-о-о, Галя, и ти си, и ти си!“…Бях толкова стресната, че сигурно съм смекчила болката й, докато бе заета да ме успокоява, вместо аз нея.

„Циклон мина през Програма „Хоризонт“ и отнесе най-добрите й професионалисти, разнебити най-слушаните предавания /истински погром бе устроен над сутрешния блок и „12+3“/ и я докара в крайна сметка до унизително състояние“, написа Светла Петрова и напусна „Хоризонт“ в знак на протест срещу уволненията.

„Да бъдеш добър човек и да бъдеш добър гражданин невинаги е едно и също нещо“, е казал Аристотел. С участието си в протестите срещу цензурата се почувствах добър гражданин, но не докрай. Спомням си достойното напускане на друг член на екипа ни – Гита Минкова, също в знак на протест срещу уволненията, и моето не-достойно оставане…

„Над страната изгрява спокойствие“, гласи заглавие в печата от времето след потушаването на протестите. И така до началото на 1997 година, когато в „Хоризонт“ беше забранено отразяването с преки включвания на протестите и сблъсъците пред Парламента на 10-и януари. По повод обявената впоследствие национална стачка ръководството на новините имаше специални указания – когато съобщаваме за стачкуващи предприятия в Пловдив например, да изреждаме и предприятията, които не стачкуват. Все едно, когато се съобщава за паднал самолет, да се  изреждат и самолетите, които благополучно са се приземили, но…абсурдът не познава граници.

Честита 30-годишнина, основатели на „12+3“! Благодаря ви, че бях част от вашето творение.

 

Реклами

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: