Георги Папакочев

12 + 30“  ИЛИ  „СПОМЕНИ ОТ БЪДЕЩЕТО“

Признавам откровено – никак, ама никак не ми допадат юбилеи, чествания, годишнини, възпоменания и други подобни. Винаги ми се е струвало, че в тях има нещо не съвсем искрено, не много точно и най-вече – подобни „тържества“, както възторжено ги определят някои, създават усещане за нещо предпоследно, за някаква крайна права, обикновено водеща до неизбежния финал. И тъкмо заради това предпочитам да се върна към  появата на  „12+3“ по-скоро като към удивително събитие  в държавния  радиоефир, отколкото като към повод за кръгла годишнина. Макар че да се задържи цели три десетилетия в ефир в почти непокътнат вид и звучене до ден днешен,  предаването е постигнало рекорд, достоен за уважение. И това е факт, който дори най-големите завистници, опоненти и недоброжелатели на „12+3“ не могат да оспорят.

Между „Об уровне реки Дуная в сантиметрах“ и „Рекламния компас“

Не знам точно на кого и кога е хрумнала първоначалната идея да позапълни  информационно-музикалната програма „Хоризонт“  в ранните следобедни часове. Говори се, че просветлението осенило първо преподавателя във Факултета по журналистика на СУ  проф. Веселин Димитров и той го споделил с тогавашното ръководство на БНР. Има и други версии, но  е безспорен фактът, че до началото на 1989-а  след новините в 12:00 освен музика, подбирана според ограниченията на тогавашните идеологически наредби, информационната програма на БНР излъчваше единствено интересуващия екзистенциално  българите „Бюлетень об уравне реки Дуная в сантиметрах“  на три езика, както и твърде странното през тези времена  предаване „Рекламен компас“. Странно, защото в него се четяха примитивни по съдържание и форма текстове, определяни като „реклами“, които всъщност съдържаха банална информация за някои социалистически предприятия, произвеждащи от десетилетия безконкурентните си две марки пасти за зъби  или предлагаха уникални телфери, електро и мотокари, които обикновеният българин цял живот е мечтаел  да си купи. В крайна сметка тези послания логично допираха до известната  реклама за  сапун „Петел“, който „пере най-добре“. Естествено, на кръгъл час по „Хоризонт“ вървяха и задължителните новини.

Запълване на „кухите часове“

Това за новинарските емисии на кръгъл час е важно, защото тъкмо около тях  следваше да  бъде „ашладисано“ и бъдещото предаване.  Казано с други думи, обикновено безвкусните пропагандно-информационни „соени  кюфтенца“ на новините  следваше да бъдат украсени с някаква апетитна „радиогарнитурка“, за по-лесното им консумиране от аудиторията. Друга идея за новото предаване вероятно е била изцяло „кухият“ отрязък до 15 часа  да бъде запълнен с нещо като сервизна информация с акцент върху кратките съобщения, рекламите и евентуално с някой и друг репортаж за успехите на „квадратно гнездовия метод“ при сеитбата на царевицата или за борбата срещу мишката „полевка“, оказала се бич за люцерната, детелината и посевите в полетата на ТКЗС.  Индиректното програмно изискване към новото предаване със сигурност е било то в никакъв случай да не конкурира контролираното изкъсо „модериране“ в естествено слушаните сутрешни часове, както и започващите след 16 часа „любими на драгия слушател“ блокове, заливани с кръшни музикални поздрави и изпълвани най-вече с материали за  успехите на трудовите колективи, както и, но само понякога, с дозирани критики към някои „самозабравили се другари“ в стопанската сфера или  срещу дребните  проблеми пред „изпълнението на петилетката в съкратени срокове“.

Махленско-съученическата афера

Такова, вероятно, е било заданието, поставено пред Йордан /Данчо/ Лозанов, един от най-авторитетните професионалисти в програма „Хоризонт“, израснал  впоследствие  съвсем  естествено от заместник- шеф на вечерния информационен екип до позицията на  „ръководител, вдъхновител и организатор“ на новото предаване. Не ми е известно  с кого Йордан е водил предварителни преговори за включване в бъдещия екип, но сред първите откликнали на поканата му вероятно сме били  Чавдар /Чари/ Стефанов и моя скромност. Единственото обяснение за този светкавичен и безусловен консенсус около бъдещата ни съвместна дейност с Данчо най-вероятно се крие в чистата случайност, че всъщност  и тримата бяхме комшии на славната столична улица „Бачо Киро“ и почти връстници на години. Естествено имаше и друго. Освен съученици в някогашното 123-то училище на бул. „Сливница“, аз и вдъхновителят на „12+3“ бяхме изкарали заедно пет славни години  в Първа АЕГ-София, при това на един чин. Затова, погледнато през такава призма, спокойно може да се каже, че формирането на първоначалното ядро на „12+3“ си беше банална махленско-съученическа афера. Която съвсем естествено получи продължението си в току-що построения панелен квартал „О-2“/“Обеля-2“/, където  през 1988 година бях изселен като  „младо семейство с дете“. Тъкмо там, в двустайната панелка на втория етаж, с няколко възтлъсти свински пържоли и задължителната каса бира, през един ноемврийски ден на 1988 г. споменатата по-горе  „тристранка“ заседна в малката кухничка, за да  нахвърли първоначалната схема на бъдещото предаване. След като схемата беше уточнена делово, аз я разпечатах върху пелюр с помощта на  тракащата си „Континентал“ – ка, ценен подарък от скъпата ми майка, придобит от нея  почти на безценица от родственици на починал адвокат. После уточнихме деня на следващото „редакционно“ събиране, на което вече трябваше да предложим заглавие на бъдещия радиоексперимент.  Така съвсем естествено довършихме акта на зачеването на „12+3“ с касата бирички, пържолките  и музиката на „The Mamas & The Papas”. Въобще не помня как и защо ми е хрумнало да свържа началния час на предаването и неговите три часа със знака „плюс“, но когато на следващата сбирка „тристранката“ чу предложението, веднага започнаха едни почесвания по главите, промълвиха се  доста „хммм…“ и „ами…“, които скоро преминаха в „Добре де, ще видим“, за да се стигне до условното съгласие на Йордан:  „Засега да остане като работно заглавие, продължаваме да мислим“. В крайна сметка името оцеля, и то не заради друго, а просто защото вече нямаше време за нови предложения –  сигналното издание на новото предаване трябваше час по-скоро да влезе в 13-то студио на БНР със своето име, сигнали и рубрики.

Как киното се намеси в обедния блок

Преди да продължа с екскурзията назад във времето, непременно трябва да се върна към една важна за мен случка от този еуфоричен подготвителен период на предаването през есента на 1988 година, за която е дошло време да разкажа да първи път.

Тя е свързана с големия български кинорежисьор Едуард Захариев. В слънчев ден на ноември заварих Едката, както го наричахме приятелите, приседнал върху голям пън пред къщата на нашия общ приятел Пламен Масларов, също режисьор. През тези години Пламен  и  съпругата му Ани живееха в симпатичната виличка на нейния баща Тодор Стоянов, друг известен кинотворец, до  „Симеоновско шосе“. Домакините все още ги нямаше и докато ги чакахме, от дума на дума  споменах пред Едката, че подготвяме по „Хоризонт“ ново предаване. Не бях допускал, че думите ми щяха да  впечатлят толкова силно режисьора на филмите „Закъсняло пълнолуние“, „Мъжки времена“, „Вилна зона“, „Преброяване на дивите зайци“! Той тутакси ме засипа с въпроси, поиска да научи подробности около „неродения още радио-Петко“, дори ме попита дали началниците на радиото ще одобрят първоначалните ни  планове и как колегите от радиото ще погледнат на тях. Разговорът тогава се оказа дълъг и оживен, а седмици преди премиерата  на „12+3“  в ефир Едката редовно звънеше по телефона, за да ме попита как вървят нещата, да предложи свои идеи за рубрики. Помня как преди първото излъчване той звънна в редакцията, за да ни пожелае „На добър час!“, а по-късно, месеци след успешния старт, не пропускаше да припомни: „Казвах ти, че ще се получи, идеята ви беше чудесна, справяте се отлично !“. Така, освен приятел, за мен  Еди Захариев  се оказа  и един от най-неочакваните  добри  орисници на „12+3“. Когато през 1994 година вече потеглях през Мюнхен за Прага към Радио „Свободна Европа“, на прощалната ни чашка кафе до хотел „Плиска“ той отново каза: „Жалко, че няма да те има в „12+3“, но поне направихте предаване за чудо и приказ!“.

Това всъщност беше последното ни виждане, малко след него Еди си тръгна за по-добрия свят. Сполай ти за всичко, Едка!

И колелото на „12+3“ шеметно се завъртя …

След експерименталното сигнално издание, на 4 януари 1989 година. предаването се появи официално в ефира на „Хоризонт“.  Негов първи водещ /както и на сигналното издание/ по право беше Чавдар Стефанов, най-опитният и солиден глас пред микрофона. През първите дни  в студиото се редуваха двамата с Йордан Лозанов, по-късно в графика се включих и аз.

Работният график беше много напрегнат – когато единият от екипа представяше обедния бюлетин и новините до 17 ч., вторият водеше „12+3“, а третият „играеше“  като редактор. На следващия ден ролите се сменяха и така колелото  бързо се завъртя в обичайните за „Хоризонт“ шеметни обороти. Атрактивните сигнали на „12+3“ ударно звучаха в ефир пет дни в седмицата и все повече слушатели след края на обедните новини оставяха включени приемниците си, за да слушат предаването. Просто в „Хоризонт“  се беше появило нещо ново, много различно и за изненада на нас, неговите автори, то се възприемаше радушно от „драгия слушател“.

Днес малцина говорят за т.нар. „екипна система“, но динамиката на работа в „12+3“ през тези първи месеци на неговото битие, просто я налагаше. Естествено, всекидневната ротация зад микрофона в пряк ефир си беше изтощителна, но в тези изпълнени с адреналин и радостна еуфория първи седмици и месеци, едва ли някой  обръщаше внимание на умората. Независимо от всичко, без помощта, съдействието и точните съветина нашите прекрасни и високопрофесионални редакторки на новините, а по-късно и на самото предаване Марги Шапкарова, Роси Байрямова, Стефчето Кафеджиева, малко след това и на Галя Спасова, Гита Минкова – без тяхната ключово важна подкрепа, ние водещите щяхме съвсем да се изприщим от работа. Така съвсем естествено екипът на предаването бързо следваше да се увеличи. Първоначалният скептицизъм и липсата на интерес към новото „радио шоу“ в доскоро заспалия и неслушан обеден отрязък отдавна се бяха изпарили и интересът към изява в него нарасна неимоверно, особено сред по-младите и амбициозни колеги. Скоро зад микрофоните на „12+3“ застанаха Петко Георгиев от „Нощния  Хоризонт“ и  Ивайло Малинов, тогава млад и ентусиазиран репортер. Със сигурност е имало и други мераклии, но за това вероятно повече могат да разкажат Йордан и вече официалния шеф на екипа Чавдар. Много скоро участията на  репортери, редактори  и  кореспонденти от страната и чужбина в „12+3“ започнаха да стават все по-престижни за тях. И причината беше  не само в  стремглаво увеличаващата се аудитория, но и в уникалната през тези тревожни месеци в началото и средата на 1989 -та възможност те да могат да представят материалите си на живо в студиото, а не с редактиран запис. Дотогава това беше много рядка практика дори за „Хоризонт! Преките телефонни включвания започнаха да се превръщат в рутинна практика. Много горещи новини и репортажи от събития през месеците преди ноември 89-а, заредени с опасно политическо електричество се излъчваха тутакси и директно в ефир.

И друго. БНР и новинарската програма „Хоризонт“ бяха едни от малкото в тоталитарната държава, на които беше разрешено да имат  не само денонощна служба за мониторинг на световните радиостанции, известната „Прослушвателна служба“, но и да получават пряко емисиите  на основни световни осведомителни агенции като Ройтерс, АП,  АФП. Новинарските екипи в „Хоризонт“  бяха и едни от първите в България, които имаха привилегията в редакционните си стаи да гледат директно прохождащият тогава американски телевизионен гигант CNN. „Прослушватели“ бяха млади хора с по няколко езика, също както и редакторите на новините. Неслучайно първата солидна  група попълнения за българската редакция на ББС след 1989 година излетя именно от въпросната „Прослушвателна служба“ – Васко Велев, Андрей Владов, Веско Паунов, Вальо Илиев, Теди Христова и други. Помня как всеки от тях тичаше по време на дежурството си през глава в стаята на „12+3“, за да съобщи първи на екипа някоя „breaking news“ по агенциите или от световните радиа. Самите колеги-прослушватели често също участваха в предаването. Всичко това беше особено важно за бързината на информацията, излъчвана по „Хоризонт“ и в „12+3“, колкото и контролирани от режима тогава все още да бяха новините. Благодарение на тази уникална като обем и актуалност световна информация, „новинарите-водещи“ на „12+3“, повечето минали преди през най-добрата новинарска школа на „Прослуша“, вече можеха да предложат на аудиторията доста по- различен начин за представяне на информацията, подплатена с по- задълбочени и интересни детайли, както и да демонстрират на практика познанията си за  професионалните стандарти на световната журналистика. Аудиторията на обедното предаване успя бързо да долови тези разлики и скоро екипът му получи нейното признание.

В навечерието…

Макар  все още скована от идеологическите ограничения , музиката до 15 часа също ставаше по-слушаема и освободена. Това се дължеше на специалните, често рисковани усилия на музикалните редактори, повечето от които не криеха желанието си да работят именно с „12+3“. Сергей Джоканов, Анна-Мария Тонкова, Гергана Лазарова,  Дарина Гълова, Христина/Ина/ Белчева, Тома Спространов, Живка Николова, Хелия Чавдарова, дори вечно усмихнатата Мария Градева с нейните неизвестни дотогава стари /“буржоазни“/ градски песни, опитваха всячески да прокарат през иглените уши на партийната цензура малко по-различна и „неизтъркана“ от слушане  музика. Е, все още липсваха новите западни хитове, но поне някои световни шлагери се промъкваха тук-таме в предаването, къде инструментално или в изпълнение на естрадни певци от „братските социалистически страни“. И понеже цялата тази радиолавина се дирижираше от пулта в студиото, редно е да бъдат споменати с благодарност тоноператорите, с които обикновено работехме  най-весело – Боби Бобчев, Мария Ташева, Илонка Христова, Виктор Горнаков, дори  и с „палавника“ Димитър Цивнев, който редовно изпотяваше колегите си от притеснение, когато им разбъркваше съзнателно многобройните „копчалъци“ върху тонрежисьорския пулт. Казано направо, в месеците до ноември 1989 г. вече осезателно се усещаше разхлабената хватка на режима и за щастие новото, все още необременено от професионални комплекси обедно предаване по „Хоризонт“ се превръщаше в малка сензация в националния радиоефир. Трите часа на „12+3“ започваха да се пълнят с нови дотогава рубрики, като „Криминална хроника“, „Валутна информация“, „Специален гост“, „Езикови справки“, „Стършел в аванс“ и други. Открито се заговори за екология, за замърсяването на въздуха и природата.  Появиха се музикално – рекламни клипове /в първите предавания те бяха  експериментално създавани от екипа с напълно измислени сюжети/, преките слушателски телефони ставаха редовна практика. И всичко това беше резултат от ентусиазираната работа на екипа и неговите сътрудници. Помня колко важно беше да убедим тогавашната говорителка на Столичното МВР Маруся Тошкова да се включва пряко по телефона с информация за извършените престъпления в София, което в тези неясни времена си беше чист  героизъм от нейна страна! Новинарските емисии ставаха все по-динамични и интересни, в предаването се появиха и първите зачатъци на т.нар. „breaking news“, особено от  външната политика, където разведряване между САЩ и тогавашния СССР набираше скорост. България също вече ставаше „врящо политическо гърне“, вътрешните събития ставаха все по-недвусмислени и рисковани за интерпретиране. Рисковани, защото през тези напрегнати месеци режимът, макар и разклатен, все още стискаше здраво за гърлото националното радио,  макар и да се усещаше, че „обедните пукнатини“ в “Хоризонт“ вече са се появили и започват да се разрастват.

Очакване на Годо от ДС

За мен ноемврийските събития през 1989-та  започнаха на 8-ноември вечерта, и то извън радиото. Като журналист от „12+3“ бях поканен на някакво събрание на разтревожения преподавателски и студентски актив на ВХТИ-София, които очакваха повечко информация около набиращите скорост събития в Източна Европа. Помня напрегнатото мълчание, в което тъмната маса хора в амфитеатъра на аудиторията напрегнато слушаше някакъв непознат човек от радиото за „страхотиите“, които бяха започнали в тогавашните ГДР, Чехословакия, а вече и в съседна Румъния. „Неизбежното предстои и у нас, а на партийния пленум на БКП  утре предстоят любопитни събития, поне ние в „12+3“ очакваме сензационни новини от него“, изплюх камъчето аз и светкавично от залата прозвуча въпросът: „Какво, вие да не би да искате да кажете, че другарят Живков ще бъде свален?“.  „Да“, отговорих твърдо и ясно и след кратко шумолене на ухо,  значителна група от присъстващите демонстративно започна да напуска аудиторията. И след като партийният и комсомолският актив опразниха залата, лавината от въпроси се отприщи и споровете продължиха почти до полунощ в кафенето на института.

Още не знам с кой акъл тогава бях изприказвал такива неща пред толкова много хора, но на път към къщи бях уверен, че със сигурност ДС ще ме прибере „на топло“ още тази нощ.  Това, за късмет, не се случи. Просто тогава събитията явно вече са били в ход – на 9-ти ноември Тодор Живков тайно е подал оставката си, но това беше официално съобщено едва след края на пленума на ЦК на БКП на 10-ти, където всъщност  беше огласен вътрешнопартийния преврат. Месеци след тази случка напълно  непознати хора, участвали във въпросната среща, ме спираха по улицата, за да ме поздравят за моята почти „самоубийствена“ тогава прогноза. Други директно ме упрекваха: „Вие, там в радиото, сте знаели предварително всичко за преврата, както за аварията в Чернобил преди това. Защо тогава продължавахте да мълчите, нали уж сте журналисти?“. Това бяха тежки и справедливи упреци, на които можех единствено да отговоря: „Тогава бяхме обикновени радиоработници, така ни и наричаха формално.  Сега вече трябва да станем  и журналисти“.

Можех, но не отговорих така, защото това беше излишно –  хората вече искаха да се уверят, че действително си вършим работата добре.

Десетоноемврийският преврат  и „Хоризонт“

Защо все пак се връщам към всички тези повече или по-малко известни събития? Годините са враг на паметта, а и професионалното човешко его често е склонно да преувеличава или омаловажава фактите. И затова все пак си струва усилието мозайката на спомените да се нареди внимателно и отговорно. Колкото и субективен вече да е този процес.

На 10 ноември 1989 г, беше петък, новината за оставката на Живков за „Хоризонт“ отдавна вече не  беше никаква новина. Още преди обяд световните агенции излъчваха с гриф “urgent” , сиреч „мълния“, съобщения за свалянето на българския комунистически лидер. Началниците на програмата нито отричаха, нито потвърждаваха  официално тази информация и само притеснено повтаряха: „Никаква новина в ефир  преди да  е дошла официална информация от БТА и ЦК!“. В този петък следобедните новини четеше Чавдар Стефанов, но повечето хора от екипа все  пак бяхме в радиото. Йордан Лозанов, като „отговорен редактор“, с трескав поглед блуждаеше между кабинетите на шефовете и редакционната стая и също повтаряше ядосано: „Чакаме, чакаме, чакаме!“.

Йордан – „Патилан“

В тези моменти всички съчувствахме на Данчо, защото броени  дни  по-рано, на 27 октомври, ден след погрома на „Народната милиция“ върху протестиращите в градинката пред „Кристал“, неговата редакторска глава претърпя тежък  шок, който задълго го постави в състояние на истински психически нокдаун. Две /!!!/ минути преди емисията новини в 13 ч.  пристигна писмо от МВР, в което тогавашния вътрешен министър Георги Танев по същество признаваше официално за побоя и арестите на екоактивистите от градинката на „Кристал“. Вярно, тогава в София се провеждаше международният Екофорум, но подобно признание от страна на режима беше безпрецедентно! С разтреперана ръка Йордан успя да драсне разкривено някакви букви върху текста на писмото, сложи го начело на емисията новини и задъхан се втурна към студиото. Помня, че в същото време започваше редовната „летучка“ в стаята на главния редактор на „Хоризонт“ Мартин Минков, той беше пуснал радиото, за да чуе началото на емисията. И тогава се случи страшното. След дълга пауза и тежко дишане в ефир, с натежал глас Йордан успя да съобщи само часа, след което отново спря да говори и да диша тежко до микрофона. Присъстващите и Мартин  тутакси се юрнахме към студиото да видим какво се  случва и тогава се чу гласът на Петко Георгиев, който подхвана четенето на новините. В този момент Петко случайно се намирал в апаратната и светкавично беше реагирал  – да влезе в студиото и поеме емисията от закъсалия водещ. Дълго след това Данчо не беше в състояние да застава  на микрофон, а след месец, когато лекарите го пооправиха, един от водещите на „12+3“ задължително влизаше с него в студиото за новините като дубльор, за всеки случай просто.

Чавдар и лютата му попръжня

И така, безумното очакване на разрешението да съобщим за свалянето на Тодор Живков продължи почти до 18 часа.  Дотогава Чари все още се надяваше именно той да прекъсне програмата с очакваната “блага“ вест. Уви. „Височайшето“ потвърждение дойде няколко минути преди 18, когато започваше новинарското дежурство на Величко Конакчиев от вечерния екип. Така, съвършено случайно на него се падна „честта“ да съобщи  първата официална вест  за свалянето на Живков от власт. Което отвсякъде си беше лош късмет за новинаря от „12 + 3“, все пак! Затова почервенял от напрежение и гняв, Чавдар съвсем правилно, според мен, шумно попържи в редакцията страхливите големи началства, махна обидено с ръка и…пое към къщи, за да се успокоява.

През същата петъчна вечер, но на път към квартала „О2“, аз също информирах, но този път успешно, вероятно последния българин, който все още не беше чул за падането на Тато. Това беше шофьора на таксито, с което със семейството пътувахме  към панелното ни жилище. След като мълча подозрително няколко минути, през които ме изучаваше трескаво в огледалото за задно виждане, шофьорът реагира на информацията предпазливо: „Е, това не може да бъде!“, промълви невярващо той, просто в раздрънканата му „Жигулка“ нямаше радио. След като някак все пак го убедих, таксиджията бързо изпадна в буйна радост и дори отказа да вземе пари за возенето. „Хайде, хаирлия да е !“, каза на изпроводяк той, махна с ръка той и отпраши обратно към центъра.

Спомени, спомени…

Промяната в комунистическата власт на 10 ноември очаквано премахна досадните ограничения в „Хоризонт“ и съответно в „12+3“. Доста преди вътрешната наредба за абсурдните квоти за музиката по радиото да изчезне, в обедното предаване свободно зазвучаха всички възможни и невъзможни забранени западни състави и хитови парчета от цял свят, а музикалните редактори започнаха просто да надминават себе си. В студиото говореха свободно в ефир събеседници, чиито имена до неотдавна предизвикваха нервни тикове пред изгубилата ума и дума тоталитарна власт. „Гости на предаването“ ставаха чуждестранни наблюдатели, западни политици, озовали се първи в страната след промените, журналисти от световни медии. При това изобилие от събеседници често не успявахме да осигурим преводачи в ефир, та водещите се налагаше сами да вършим чудеса в студиото, като задаваме въпросите си на български, след това ги превеждахме на госта на съответния език и после представяхме казаното от него отново на български. Помня дребничкия  Стивън Ашли, една от легендите на британската ББС, който разказа в ефир потресаващи подробности за едногодишното пребиваване на Людмила Живкова в Кембридж,  за нейната неотлъчна охрана от УБО в кампуса на университета, каквато, по думите на Ашли, не са имали нито британския престолонаследник Чарлз, нито децата на милиардери. Веднъж в студиото се появи напористият Жорж Ганчев, неотдавна пристигнал от Америка. По време на разговора с него забелязах под сакото му огромен пистолет. „Как милиционерите на входа  те пуснаха в Радиото  с този „топ“ под сакото, бе Жорж?“, го попитах вече, извън студиото . „А смеят ли да ме спрат с него?“, беше неговият характерно палав отговор. Друг случай – след гастрол в предаването американски репортер  ме помоли да го разведа из етажа на „Хоризонт“, да види, сиреч, как и къде работи БНР. В стаята на машинописките, както обикновено, цареше напрегнат и шумен труд. Влязохме и американецът  тутакси включи  магнетофона си за да записва „арията“  на трите стари механични машини, които се задъхваха от тракане. Доловил недоумението ми, той обясни: „Такива звуци вече не могат да се чуят никъде. Записвам ги за нашия аудио фонд, това остава в историята“.

Не след дълго стана ясно, че от нашата „модераторска“ лексика в ефир обръщението „другарю“ или „другарко“ отпада, за да бъде заменено с „господине“ или „госпожо“. Петко Георгиев, чешки възпитаник, първи се обърна към радио аудиторията  с „Дами и господа“, просто в тогавашна Чехословакия това обръщение си беше напълно естествено.

По този повод  помня, как един ден по телефона ми позвъни генерал , който настояваше да изнесе данни за разграбено военно имущество. Естествено го поканих да разкаже за какво  става въпрос, но преди да влезем в студиото го предупредих, че в ефир към него ще използвам думите „господин генерал“. Когато чу това, човекът изведнъж спря и притеснен ме попита: „Ама наистина ли така ще ме наричате?“. Потвърдих и поясних, че това обръщение вече е практика за цялото радио. Тогава „другарят генерал“ направи кръгом и без да каже нищо, закрачи към изхода. В което, всъщност, имаше нещо тъжно и доста символично.

Епилог

Съзнавам, че разказаното дотук е незначителна част от спомените ми за началото и първите години на „12+3“. Давам си сметка също, че едва ли някой ще прочете този текст до края, ако въобще се захване да го чете. И все пак, в заключение съм длъжен да споделя още няколко важни, според мен, неща.

Обедният блок „12+3“ несъмнено беше най-успешният проект за радиопредаване на „Хоризонт“ и БНР в края на 80-те началото на 90-те години на миналия век. За това недвусмислено говорят наградите и мястото на предаването в първите медийни класации, които започваха да се появяват тогава. Вярно е, че предаването и неговият екип станаха известни „имена“ благодарение на липсата на конкуренция в националния ефир тогава. Нека обаче не се забравя, че от „Магнаурската школа“ на „Хоризонт“ и „12+3“ излязоха хора, които не само поставиха началото на първите частни радиостанции в България, но и прекопираха „творчески“, най-често буквално, схемата на предаването, неговите рубрики, маниерът на модериране, свободното и професионално поведение в ефир. През тези първи години на „12+3“ в неговото отворено за всички студио направиха първите си крачки много стажанти, репортери и журналисти, които и днес продължават да поддържат високо равнище в професията. Имена с участията си в „12+3“ направиха и мнозина колеги от програма „Христо Ботев“, колкото високомерно някои от тях да отричат това днес.

Освен огромна аудитория и прекрасни приятели, през тези първи години „12+3“  имаше и завистници в БНР, което беше  обяснимо. Предаването се правеше от хора, повечето от които дотогава бяха доста неизвестни в Радиото и за някои напористи колеги от „Хоризонт“ успехите му предизвикваха неприкрита неприязън. За тях вече се беше появила вътрешна конкуренция –  неочаквана и много сериозна.  Помня как мастита водеща на популярен следобеден блок, в който четях новините на кръгъл час, закри със средния си пръст нагоре копчето за „окъсяване“, когато усети, че по време на емисията получих хрип и трябваше да изключа за секунда микрофона, за да се изкашлям. Помня как друга, хиперамбициозна водеща на подобно блоково предаване, грабна листчето с първата новина от новинарската ми емисия и почти ми изкрещя в ухото : „Това ще го прочета аз и никой друг!“. Е, прочете я и…какво от това? Нито стана по-известна, нито предаването й спечели кой знае колко. Вярно, това бяха напрегнати и нервни времена за радиото и някои невинаги успяваха да овладеят своите емоции, амбиции и нерви.

През 1994 година, когато и аз се разделях с „12+3“, след като Йордан и Петко вече бяха поели по личните си професионални пътища извън радиото, се наложи да отнеса тежки упреци от оставащия на „Драган Цанков“  екип на предаването. „Как можахте да направите това, вие сте  дезертьори, защо съсипвате хубавото предаване, какво ще стане с него в бъдеще?“ – това бяха само част от обвиненията на обяснимо разочарованите колеги. Те имаха основания за своите упреци, още повече и защото в Радиото вече беше започнала да се завръща ледената атмосфера  отпреди 1989 година, по-късно започнаха протестите, уволненията …

Признавам, че страшно дълго се колебах тогава дали все пак да не променя решението си да напусна „Хоризонт“.  И когато посетих за някакъв рутинен  разговор тогавашния директор на „Хоризонт“, излязъл от средите на програмата и впоследствие оказал се агент на ДС, и той грубянски се нахвърли върху мен, решението ми вече беше взето. Окончателно при това.

Спирам дотук, защото историята на „12+3“ след 1994 година принадлежи по право на Чавдар, Галя, Гита и на всички онези, които въпреки премеждията и трудностите, поне направиха опит да съхранят и продължат традицията на това чудесно като концепция, възторжено създадено  и ентусиазирано стартирано предаване. За неговото най-ново и днешно битие думата имат колегите, които продължават да „въртят педалите“ на предаването в ефир. Дано един ден и те успеят да разкажат своята история за „12+3“. И то  с възторга и обичта, с които са изпълнени моите спомени.

 

Г.Папакочев

26 ноември 2018 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: