Галина Спасова

Извън пистата

Когато се връщам 30 години назад, най-трудно ми е да се абстрахирам емоционално, в полза на обективността, от последвалите развития във времето – на събитията, на хората, на позициите. Но историята се състои от малките късчета спомени, разпръснати по нейните страници, ако са написани, разбира се. Това е личната ми мотивация в този случай – някъде да остане и нашият разказ, на хората, за които раждането и развитието на едно радиопредаване беше страст, борба, огромно удовлетворение, гордост, победа над рутината и над стереотипите /включително собствените/, личностно и професионално съзряване. Далеч, далеч не мога да изброя всички, с чиито имена това е свързано. Нито пък всички ключови моменти. Естествено,

„12+3“, което беше много ярко и забележително медийно явление, не се пръкна от нищото.

В средата на 80-те в „Хоризонт“ имаше вече една професионална среда, която в много голяма степен се саморегулираше. Само по изключение в нея можеше да се впише неприет и недоказал се „парашутист“. При всички ограничения на информацията и свободата на словото във времето на „развития социализъм“ и подразбиращата се автоцензура  „Хоризонт“ се измъкваше от официозното, прошнуровано  звучене, търсеше по-човешки форми за общуване със слушателите – такава територия беше нощният блок примерно. Този процес беше оформил вече и група съмишленици с по-ясна и напредничава визия – на всички нива. Те с любов и голяма професионална отдаденост създадоха проект за промяната – т.нар. план „Акапулко“.  Явно години наред той е  стряскал и насън бетонните мозъци – до степен да им се привиди наяве зловеща антидържавна  конспирация. Когато времето дойде /само няколко години след свалянето на Живков/, снишилите се надигнаха глава и Виденовите уволнения станаха факт, измислиха и кодово име на „конспирацията“. И на първа страница на „Дума“  цъфна драматичното заглавие:  „В ход е операция „Морска лисица!“.

Връщам се в самия край в 1988 година. Не съм участвала в оформянето на замисъла на новото предаване, много по-късно научих за перипетиите около допускането му в живия ефир – въпреки че си знаехме, нищо не става без благословията на съответните другари в ЦК. По това време бях редактор в обедните новини на „Хоризонт“ от 12 до 17 часа  /подготвяхме и емисиите за „Христо Ботев“, които все още се четяха от говорители / в екип с Мико Петров, Теодор Станишев, Васил Велев, Никола Бацаров, Румен Ивайлов.  Останах само аз в новосъздаденото обедно предаване, с първоначалните очаквания от мен да работя по новините, заедно със завърналите се от отпуск Роси Байрямова и Марги Шапкарова. Това беше доста по-отговорно от досегашното редакторство обаче, защото водещият на „12+3“ представяше и новините до 17ч., което означава, че нямаше възможност сам да участва изцяло в подготовката на текстовете. Тоест, стремежът беше те да бъдат написани не само ясно, грамотно, с безупречен словоред и пунктуация, за да се прочетат гладко и с нужните акценти, но и по възможност – пригодени към стила на конкретния водещ. Пред микрофона, с подадените новини в последния момент, а понякога и по време на емисията, той трябваше напълно да ни се довери.

Впрочем, в екипа всички бяха и новинари – така че всеки правеше това, което е необходимо в момента.

Преди обедния бюлетин например, докато водещият подготвяще встъпителниите си думи в предаването, уговаряше се със звукорежисьора и музикалния редактор, подреждаше първите репортажи или гости – всички останали работеха  по новинарските текстове или бързото репортерско доразвиване на някакво събитие. Този маниер на работа – всеки да прави всичко и да се чувства отговорен за всичко, без да има „мои“ и „твои“ задачи и периметри, продължи почти до разгрома през 94-95-а година. И никога повече не се повтори. Може би защото основният двигател бе ентусиазмът, а тази „стока“ е рядка.

Приобщаването ми към ядрото на „12+3“ /все колеги с вече значителен опит пред микрофона, с които не бях работила и познавах бегло/ не стана по подразбиране, а постепенно. Не можех да остана само „чист новинар“ в клокочещата от оживление и нови идеи стаичка, а и времената в началото на 1989-а  бяха вече различни. Съветската перестройка, по-точно многобройните  издания с немислими дотогава разкрития, документи, книги  за истинския лик на „най-хуманния строй“ ни отваряше очите ден след ден. Заради абонамента ми за почти 30 броя вестници и т.нар. „дебели“ списания трябваше  у дома да поръчаме втора, голяма пощенска кутия.

Лично за мен се преобръщаха светове.

Появи се и българският самиздат. Откри се вече хоризонт за нови теми – дотогава табу. Имах предложение за материал още в първото предаване – на 04 януари 89-а. Стеснявах се обаче да споделя идеята си и уж случайно,  на стълбите, се престраших да я подхвърля на Данчо Лозанов, шеф на екипа.  Беше си истинска новина –  за излезлия диск „Мистерията на българските гласове“, продуциран от М. Селие. Данчо не беше очарован, но и не искаше да ме отреже и започна отдалеч: „Хубаво…, ама ние искаме да е нещо по-така предаването, да има дженк…“. Знаех за какво говореше – измъкване от калъпа на музикалните квоти, на втръсналите протяжни часове народна музика, която ни отегчаваше поради липсата на свобода и за друга, „западна“. Не си спомням как го убедих, но интервюто ми мина. След година махалото така се люшна в обратната посока, че  в новоизмислената  рубрика  „Песен на седмицата“ редовно избирахме именно някой бисер от фолклорното богатство –  в ефира то беше бързо избутано от вече разрешената, предимно англоезична музика. Юлия Цанкова, която не работеше тогава в „Хоризонт“, ни помагаше сърцато да се доберем до автентични изпълнения.

Мисля, че тук е моментът да вмъкна – нито в началото, нито по-късно съм се стремяла към персонална изява,  името ми да се чува, да участвам със собствения си глас, да бъда водеща. Естественото си място, отговарящо на моята нагласа и характер, намирах и харесвах като подкрепяща, невидима, но активна втора линия. Знаех, че колегите ми ценят начина, по който допринасям за общата ни работа.  В спомените ми

първите 3-4 години на „12+3“ остават като най-удовлетворителния, оптимистичен, свободен и ползотворен период за всичките 44 години  работа в медии, от които 32 в БНР.

Тези няколко години ускорено време обаче вдигнаха и много високо летвата и винаги след това ми се искаше да бъде достигната, този начин на работа в информационно предаване да бъде жив отново.  Не ставаше, не беше възможно – по много причини. Дори някои колеги, години по-късно, не обичаха да чуват от мен „а някога в „12+3″  правехме…“

През 93-а, когато екипът ни беше вече без Петко, Жоро и Данчо, Чавдар ме притисна да започна да водя новините и предаването /по това време вече се редувахме на тях, защото бе „ревизирано“ и това нововъведение на „12“3“ – един да е водещият и на новините, и на предаването/.  Не ми беше по сърце – признавам, но иначе трябваше да влезе съвсем нов, външен човек в и без това разклатения като дух екип. А бях убедена, че именно нашият дух  на единство прави успеха. Настоя и Гита, която намери естественото си място в екипа след няколкогодишно отсъствие от страната, а нейното име и мнение респектираха. Следващите почти три години бяха много трудни – консолидираше се отпор срещу нас, преминал в настъпление, наказаха Чавдар като ръководител на екипа и аз трябваше да го заместя задълго. Задуха друг политически вятър с дъх на мухъл и ретроградност,

довчерашни  съмишленици вътре в радиото търсеха причини да ни посмачкат…

Дори отбелязването в ефира на 5-годишнината на предаването през януари 1994 год. бе посрещнато с раздразнение – а бяха дошли на крака в студиото да ни поздравят десетки личности от тогавашния предимно духовен елит, чуха се много сърдечни и ласкави оценки за предаването като нещо ново, различно, важно за журналистиката и не само. А от собственото ни ръководство – вместо поздравление, финансова санкция! Било нескромно това отбелязване и не можело да продължава „12+3“ да  е „радио в радиото“…

Междувременно бе обезсилен с  административни хватки сутрешният блок  на програмата, промъкваше се цензура, „спускаха“ ни теми /помня, че умишлено непланирано,

направо в ефир ми наредиха пряко включване на репортер от важно събитие … освещаването на параклиса край Долни Богров, чиито кръстник бе дядото на Илия Павлов.

На обичайната за тези времена пищна мултигрупска сбирка имаше и високи гости от братски  Газпром. Появиха се отново забранени теми и нежелани събеседници – нещо, което смятахме вече за минало. Като цяло, атмосферата в „Хоризонт“ се зареждаше с напрежение с всеки изминал ден, зазвуча „Let It Be”, играта на котки и мишки загрубяваше. Много добре знаех примерно, че Асен Сираков с неговото „12 плюс пляс“ вбесява спечелилите изборите през 94-а, най-вече защото не можеха пряко да го унищожат – нали е хумористично, майтап, шегички, пародии, алюзии… Тъкмо затова го поканих на 1 ноември 95-а и го обявих за съвременен будител! Имаше и информационен повод – спечелена голяма международна награда. Трудно ни понасяха такива „своеволия“ в кабинетите, но ние все още наивно вярвахме, че обществото и радиото се променят необратимо, че пълен откат не е възможен…Уви!  През това време вече са умували над списъка, който трябваше да сложи край на най-свободния период за „Хоризонт“ и да отвори порти за страха /в наскоро публикувана анкета тогавашният ген. директор Тунев казва, че нарочените са били първоначално 20/. Уволнението преди Коледа на 95-а ме завари с две пълни кошници ленти, подготвяни дълго за празничното предаване, което трябваше да водя…

Нямахме сетива за подмяната в началото, а само за промяната. Не осъзнавахме, не подреждахме в пъзел и не разчитахме  знаците, сочещи  кой ще дирижира играта!

Един съвсем незначителен детайл, който трябваше да ни подскаже, че задкулисието няма са предаде, а само ще се сниши. Буквално дни след 10 ноември в „Хоризонт“ бе обявено, че вече няма никакви забрани, никакви нежелани теми или събеседници! Шефовете се изпокриха абсолютно из околните кръчми предимно /което ни радваше и продължи дълго/, програмата вече зависеше изцяло от  професионалната съвест, преценка и мярка на екипите. Няма такова усещане!!! Винаги сме поддържали една дебела тетрадка голям формат, в която шефът на екипа вписваше указанията на ръководството, спуснати по време на всекидневните летучки. На корицата бяхме написали ОЦУ /особено ценни указания/. Като например  –  как да /не/ се отразяват опасните събития, тръгнали през 89-а из „братските“ социалистически страни. Спомням си, че в новините трябваше да е, цитирам – „без технологични подробности по събитията в Унгария“. Т.нар. голяма възродителна екскурзия също имаше железни програмни параметри. Та, в суматохата, седмица-две след 10 ноември и първоначалната еуфория се усетихме да приберем тетрадката с ОЦУ – ей така, като ценен документ за историята, не за да разобличаваме когото и да било. Бяха ни изпреварили обаче. Очевидно унищожаването на документи е било на дневен ред не само в сградата на МВР.

Когато свободата бе получена, вярвахме, че ни е липсвала само тя. Всъщност обществото,

всички ние бяхме в мрежата на лицемерието, доносничеството, липсата на информация за истинските размери на духовната катастрофа и подмолното, цинично преминаване на политическата в икономическа власт – с все същите субекти.

Несвободата, пасивността, конформизмът  бяха пуснали неподозирано дълбоки корени. В началото на 90-те обществената енергия беше забележителна, но стихийна, фрагментирана, бързо разпадаща се – всъщност до голяма степен е била и контролирана. Но това осъзнахме доста по-късно. Докато „отразявахме“ митинги, протести, формиране на партийни, бизнес, синдикални, неправителствени организации, поради липсата на демократичен опит и съответния рефлекс пропуснахме да осмислим ставащото отвъд видимото.

През първата, все още „додемократична“ година, най-бодливи за прокарване в ефира бяха темите в рубриките „Криминална хроника“ и „Екохоризонт“ – по обясними причини. В Народната република по радиото за престъпления се говореше рядко, а екологичната линия беше силно встрани от партийната. Макар редовните минути за „крими“ да правехме по официална информация от МВР със съдействието на Маруся Тошкова, за ефира и те бяха голяма новост и се посрещаха с интерес. Присъствала съм на програмни летучки /русизъм, но така си ги наричахме/, на които отпорът срещу теми в „Екохоризонт“ беше  доминиращ – имаше Екогласност,  смели русенски майки протестираха срещу отровния въздух, появи се Русенският комитет…Помня, че проблеми ни докара главоболният за властта Световен екофорум през октомври 89-а, на който тоталитарна, изолирана от света България, искаше да покаже демократично лице. „Хоризонт“ имаше акредитирани репортери на събитието, но те доставяха протоколна информация. Затова по наши канали осигурихме събеседник извън одобрения списък и стана интересен и важен като съдържание материал. Зле се посрещна. А би трябвало да е обратното – нали това е БНР! Вероятно тук е мястото да кажа –

бързият, за месеци само, успех на предаването, сплотеността, невероятният климат на творческо взаимодействие и приятелство в екипа, все по-увереното представяне на водещите – всичко това дразнеше.

Ревност, завист от вече известни гласове на „Хоризонт“ имаше и публикации от това време го доказват. Изключение правеха малцина – като топ водещите на сутрешния блок  Светла Петрова, Румяна Червенкова, Лили Попова. Те имаха достатъчно професионално самочувствие, за да ги притеснява успехът на другите, а и гледахме в една посока – модернизиране на „Хоризонт“ на базата на конкуренцията между самоорганизиращи се екипи.

Усещахме неприязън, макар и под сурдинка – специално от хора, които не канехме да участват по чисто професионални, понякога и морални причини. Да, точно така, избирахме хората, които да бъдат допуснати. Разбира се, когато през 1993 година напусна и третият от основните стълбове в екипа – Жоро Папакочев /след Йордан Лозанов и Петко Георгиев/, ситото трябваше да стане по-пропускливо.

Тогава допуснахме в подбора  си грешка,

подадохме ръка на младеж с качества, но много спорна професионална и  човешка чистоплътност.  Сега името му е нарицателно за самозабравяне, за безогледна, недопустима политическа пропаганда в полза на чужди интереси.

Но да се върнем на важното – как стана така, че „12+3“ „озвучи“ глухите следобедни часове с клоняща към нула слушаемост, как скочи начело в рейтингите, как новопоявяващите се организации, личности с лидерски амбиции, политици, икономисти, политолози, социолози, учени, хора от артистичния свят  и т.н. се стремяха именно към тези три часа.

Могат ли днешните колеги да си представят, че да осигурим интервю за рубриката „Гост на България“, трябваше основно натовареният с нея Петко да ходи до летишето – дано се натъкне на чужденец! – или до „Шератон“. С „връзки“ по няколкото големи софийски хотела намирахме информация за евентуално интересни за нас гости. После, след месеци, беше лесно – отвсякъде валяха предложения. И не само за тази рубрика. Колелото се завъртя на висока скорост,

„12+3“ беше марка, гарантираща висока слушаемост и влияние.

В най-силните години нерядко сме започвали работа около 10-10.30 часа само с две-три вече планирани или готови теми – другите се правеха в хода на новините. Неколцината репортери, на които твърдо разчитахме – откроявам Аглая  Шамлиева и Иван Обретенов – бяха готови във всеки момент да реагират. И сега са ми пред очите – връхлитат направо от събитие с тефтерите в студиото, имахме им доверие, че ще са уловили и ще предадат най-същественото свободно, разбираемо и неклиширано.

Старта си към публичната известност получиха именно в „12+3“ младите активисти на възстановената ВМРО Красимир Каракачанов и Евгени Еков. Беше логично, защото темата за

„най-романтичната част от българската история“,

както много по-късно се изрази президентът Стоянов, присъстваше редовно още от първите месеци на предаването – дали с музика /свалихме от филмовата лента на „Мера според мера“ прекрасната песен „Ден денувам…“, композирана от Божидар Петков/, дали с интервюта, дали с музикални загадки. Работехме в трудно поле, обрасло с десетилетни премълчавания, лъжи, неосведоменост. Откъде да се започне по-напред? Кой знаеше защо и как  костите на Гоце Делчев са предадени в Скопие? Името на Тодор Александров говореше нещо на малцина, Иван Михайлов беше еднозначно заклеймяван. С немалки усилия се добрахме до звуковото писмо на Иван Михайлов до организацията на македонските българи в Белгия.  Една от най-емоционалните ни срещи беше с Методи Димов, емигрант, родом от Битоля, прокуден от сърбоманите заради това, че винаги е държал на българския си  род. Станахме близки, събирахме се по празници, заедно ликувахме и пяхме в дома на Чавдар в деня, в който страната ни първа призна Република Македония. А без „Изгрей, зора на свободата“ и  песните-символи на борбите на българите за национално обединение не минаваше нито едно наше събиране – основно на чардака в Ковачевица и в Гоце Делчев. Наричахме тези сбирки „12+3“ и приятели“, защото кръгът бе доста широк – колеги-съмишленици от „Хоризонт“, от  „Христо Ботев“, демократично настроената бохема в Гоце Делчев… Познанството ни тръгна от среща  на част от екипа с публиката , изпълнила студения салон на Културния дом през зимата на 1990-а, прерасна в истинско и продължаващо до днес приятелство. Уникален /употребява се думата вече за щяло и нещяло!/, с доста усилия придобит бе  разказът на дъщерята на Тодор Александров Мария – в нейния дом пристъпих с особеното чувство, че се докосвам до автентичния свят на много голяма и заслужила за националната ни идея личност. Интервюто ми с незабравимия Евгений Силянов, друг голям българин от Македония – интелектуалец, дипломат, завърнал се за първи път след десетилетия принудителна емиграция – бе и първата му поява в наша медия.

През 90-а година българската публика отново в „12+3“ чу за първи път разказа на тогавашния председател на настоятелството на Желязната църква в Истанбул,  вече доста възрастния г-н Стефан Ковачев. Невероятно вълнуващи срещи сме имали, но толкова увлечени и щастливи бяхме да търсим още и още , че не сме запазили почти нищо като записи. Не сме имали време – нека да звучи нескромно! –  да си дадем сметка, че правим и история.  Дори не сме питали „Златния фонд“ запазва ли тези безценни документални свидетелства… Станахме съучредители на една от първите благотворителни фондации  – „Сирак“ работи успешно и до днес. По наша инициатива, след лична среща с тогавашния премиер Димитър Попов, за първи път се заговори за „Зографския манастир“, започна кампания за събиране на средства, която подкрепяхме информационно не само в ефира, но разлепяхме и плакати из София… Днес подобни неща са медийно всекидневие, но преди 30 години се слагаше едва началото.

Цялата група социолози и политолози, постоянни гости в медиите в следващите години и десетилетия, „проходи“ при нас  – Мира Янова, Кънчо Стойчев, Антоний Гълъбов, Антони Тодоров, Огнян Шентов, Валери Русанов… Младият офицер Красимир Узунов ни бе препоръчан за събеседник  от Мартин Минков, тогава заместник -главен редактор на „Хоризонт“.   Тъй като беше речовит, го канехме често – като говорител на легия „Раковски“  и силно ангажиран с любимата ни тема Македония. Така че и кариерата на собственика на агенция „Фокус“ получи стартово рамо в ефира на „12+3“.

А най-ценните находки идваха често случайно и им се радвахме много. Веднъж, преминавайки през мюсюлманско село, попаднахме на обичая за дъжд „пеперуда“ – веднага извадихме касетофон, а после направихме от песента клипче. Ниша във времето на „12+3“ откри и репортер с вкус към ставащото „на истински терен“. Румен Стоичков пътуваше в отдалечени селца и махали, издирваше местни истории и интересни хора. Неговият касетофон винаги беше пълен с цветни типажи.

От професионална гледна точка сме поемали  немалки, чисто технологични понякога рискове в стремежа да бъдем първи, неконвенционално, естествено звучащи,  да изпитаме тръпката от карането „извън пистата“. Особено след първата година интересните хора и теми, желаещите да бъдат чути именно в „12+3“  бяха толкова много, че в студиото са влизали напълно непознати събеседници, без достатъчно време за предварителен разговор дори.  Наистина усещахме и търсехме ефекта на течащите „като живота“ три часа…  Не си спомням кой беше гостът, но много важен от наша гледна точка трябва да е  бил, защото този ден Петко направи нещо, което никой не си бе помислял дотогава. По технология, която нямаше как да се заобиколи, всеки  звук от репортерския касетофон  се прехвърляше  и монтираше на магнетофонна лента в монтажната, а  звукорежисьорите излъчваха в ефира само стриктно описани в картона на лентата материали – със заглавие, автор, времетраене, начални и крайни думи…Но не разполагахме с тези десетина минути за подготовка.  Петко влезе в студиото направо с връхната си дреха, червената лампа светна и пред смаяните  звукорежисьори започна да пуска и спира касетофона, да превежда в ход, да преразказва за по-бързо следващия си въпрос и отново – щрак! пуска, спира, превежда, обяснява подробности от срещата … Аудиторията усещаше тези неща, всеодайността, нашия хъс, оценяваше го. Инерцията, дадена в началото, продължи дълго, а  сигналът на предаването – ако не се лъжа, е единственият непроменен три десетилетия.

Този тип работа в екип, нов за програмата, се доказваше всеки ден – той залагаше на общност от хора „на една вълна“, които се разбират без много думи. Това означаваше и музикалните редактори, звукорежисьорите, няколко репортери да бъдат постоянни, а не който се падне в графика за деня. Извънредно важно.  Нашите три часа ставаха наистина различна територия и очаквахме, че в програмата ще се обособят още екипи с подобни амбиции, ще има вътрешна конкуренция, ще се направят организационни промени и това ще работи за все по-добро качество на целия „Хоризонт“. По-късно се разбра, че

рутината е по-съблазнителна и вместо да се равниш по новото и успешното, по-удобно е него да го няма.

А иначе, още през 89-90-а „12+3“ беше магнит за съвсем млади журналисти – изключено е да мога да си спомня всички, но знам, че десетки получаваха шанс. Някои закратко или спорадично, други бързо станаха надеждна  част от екипа – Цветелина Узунова,  Мария Стефанова, Таня Величкова. Имахме и много доброволни сътрудници извън журналистиката, бяхме пуснали „подводници“ във всички сфери на обществения живот, което ни помагаше да се добираме до нови, интересни теми, събития, хора.

В края – забавен щрих от спомените: Сегашният лорд, тогавашен ватман по линия 7 Евгени Минчев беше извънредно настоятелен да установи контакт с нас, още в първите месеци от началото.  И една събота, когато с Жоро Папакочев дежуряхме на новините, „проби“. Разказа въодушевено, че е написал музиката и текста на песен за „12+3“ –  весела беше, а и се поласкахме, че сме вдъхновили за творчество един обикновен човек! Данчо уреди да се запише и я излъчвахме. Адаптивният към откриващи се възможности Минчев  имаше и прекалено екстравагантна за тогавашните представи  идея – да пуска в трамвая рекламите от предаването. Шефовете на трамвайното депо не му разрешиха.

След 95-а никой не нарича „12+3“ радио в радиото. Постепенно стана просто три часа от програма „Хоризонт“. Която,  да не забравяме, след всички кризи и погроми, след огромни компромиси и пълзяща деморализация все пак си остава сред най-качественото в българската медийна картинка.

 

 

Реклами

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: