През ефира на „12 + 3“ течеше последното, най-щастливо десетилетие на 20. век…

Увод от доц. Георги Лозанов към печатното издание на „Приключението 12+3: Историята на радиопредаването, което някога слушаха милиони“

Ако не ми звучеше твърде кухненски метафората „кухнята на предаването 12 + 3“, щях да кажа, че книгата, която държите в ръцете си, ще ви заведе тъкмо там.

Ще разберете какви съставки и в каква пропорция са необходими за едно тричасово радиопредаване. И че те, разбира се, не са достатъчни – трябва и много любов към занаята, както твърди всеки уважаващ се шеф готвач. Впрочем метафората с кухнята, освен че е банална, май не е и много подходяща, защото главните герои на тази книга са не толкова готвачи, колкото акушери на предаването. След 30 години ще усетите тяхната заразителна радост от раждането му и ще проследите

изпитанията, през които е трябвало да преминат, за да може това ново (във всяко отношение) ефирно бебе на БНР да се появи на бял свят.

И които съвсем не свършват с рождения му ден на 4 януари 1989 г. Но „акушери“ не звучи ли много пролетарски? Раждане, нов живот, нов човек…

А ако нещо е дълбоко чуждо на „12 + 3“, това е метафориката на комунистическата пропаганда със своя позагаснал през десетилетията на социализма революционен плам.

Вероятно най-точно е да кажа, че книгата ви дава неочакван шанс да се озовете зад кулисите на предаването, станало емблематично не само за БНР, а за цялата ни медийна среда. Но пък следващите десетилетия превърнаха „задкулисие“ в мръсна дума, от която трябва много да се пазиш, особено ако говориш за политика и медии. Въпреки че невинната ú етимология отвежда към романтиката на театралния живот извън сцената (самият той – спектакъл, от който зависи спектакълът на сцената), а в началото

животът на „трупата“ „12 + 3“ носи точно такъв заряд, съставена е от професионални романтици.

Спирам обаче с разколебаните метафори и ви предлагам една финална: книгата ще ви качи на капитанския мостик на предаването, където се е решавало какъв курс да поеме. Най-напред капитан първи ранг е Йордан Лозанов, който издава командата:

„Дженк да става!“.

От нея може да се извлекат различни значения, както прави колегата му Петко Георгиев, но мисля, че има едно обобщаващо: край на сериозността! На онази сериозност на журналистиката от соца, която има за цел да дисциплинира слушателя, да го вкарва в „правата линия“, да не му позволява да поставя под съмнение чутото. Журналистика, която е сърдитото обратно на инфотеймънта, чиято българска версия ще тръгне да търси „12 + 3“. И това не се отнася само и толкова до включването на забавни и пародийни моменти в дневния му ред, като „Стършел в аванс“ или „12 плюс пляс“.

Край на сериозността в случая означава преди всичко да гледаш на журналистиката сериозно и тя най-после да се превърне в това, за което е създадена – око и глас на слушателите, на тяхното „мълчаливо мнозинство“.

И посланията ú реално да стигат до него, защото отговарят на потребностите му, а не на претенциите на началниците по кабинетите. „12 + 3“ става възможно благодарение на премерената, но упорита съпротива към властта в радиото, а оттам и към властта в държавата, на възраждането на критическия рефлекс към нея, закърнял през годините на идеологическа цензура.

Книгата с многото си малки истории всъщност разказва една голяма – за постепенното отпадане на наложените в медиите стереотипи на подчинение, което не се оказва никак лесно, минава през скандали, заплахи и обрати. Но така или иначе, изглежда, че времето на колаборационизъм на журналистиката с властта отминава и пътищата им се разделят. Последвалите десетилетия ще покажат, че не е точно така.

Да се върнем обаче към прохождащата ни демокрация… Видени в по-широк културен контекст, „дженкът“ и краят на сериозността разполагат появата на „12+ 3“ в парадигмата на постмодернизма, който тогава още е доминиращ „стил на епохата“ на Запад, а у нас тъкмо започва да се налага, главно от академичните среди. Предаването дава израз на основната му интуиция –

за властта на езика, която може да се противопостави на всяка друга власт, поради което от свободата на словото зависи всяка друга свобода.

В първите години на прехода цялото общество е „в слух“, пленено от силата на освободените думи, които най-после си връщат отнетите им от официалната идеология значения. На тях се разчита да пропъдят комунизма от нашите земи, ако не в икономиката или политиката, то поне в мисленето. Защото не е достатъчно да кажеш „демокрацията дойде“, за да дойде тя, но е напълно достатъчно да можеш да кажеш на висок глас „комунизмът никога няма да дойде“, за да си тръгне той. Така

с почти магическото си по въздействие изговаряне на публично нечувани дотогава истини преходът започва, преди да е започнал. Това е валидно и за „12 + 3“, което още от първите дни на знаковата за Източна Европа 1989 г. тръгва с амбицията да се прави според стандартите на западната журналистика.

И това етака не само за говора, но и за музиката, чийто подбор трябва да извади България от интонационната среда на социалистическия лагер и да я приобщи към културата на свободните хора.

Слушането на радио от дидактическа процедура да се превърне във всекидневно удоволствие като срещата с приятели, четенето на романи, разходката сред природата…,

въобще „дженк да става“. С края на сериозността естествено идва и краят на изолацията, който, за да настъпи, е необходимо медиите просто да вдигнат прашаслата информационна завеса. За създателите на „12 + 3“ това се разбира от само себе си, тъй като имат трениран поглед върху културата зад нея и не след дълго собствените им професионални маршрути ще отведат Йордан Лозанов, Георги Папакочев, Петко Георгиев и Чавдар Стефанов на различни места в отворилия се свят без завеси между културите. Той, за съжаление, ще просъществува само едно десетилетие – от падането на Берлинската стена до падането на двете кули на Търговския център в Ню Йорк, но „12 + 3“ ще продължи да му принадлежи като дух на солидарност и оптимизъм.

Докато и там не се появят фронтоваци от хибридната война,

принудили през 2014 г. Йордан Лозанов и Георги Папакочев да заявят, че ги е срам от „перфидните агитационни методи на ЦК на БКП и ДС“ на един такъв кремълски фронтовак, окупирал ефира на предаването. Това обаче е 25 години след началото, когато също се водят битки с евразийските адепти и „чугунените глави“ (до споменатите първи водещи застават и Галя Спасова, Гита Минкова, Маргарита Шапкарова), но никой не се съмнява, че страната я чакат по-добри дни.

Протагонист на започващия преход са медиите. Всичко като че ли се случва в тях и заради тях.

През 90-те години на миналия век медийното пространство взривно се разшири и след проточилия се исторически антракт в него се върна плурализмът на мненията, който бабите и дядовците ни помнеха от Третото българско царство. Вече можеше да бъдеш какъвто искаш да си, включително – ако не виждаш никаква друга перспектива за себе си – да останеш комунист. За промените извън медиите хората научаваха пак от медиите; разбираха, че животът им става различен, не от самия живот, а от „Екип 2“ (на Нери Терзиева и Асен Агов) вечер по телевизията или от „12 + 3“ на обед по радиото.

Само гласовете в ефира (и то, естествено, не на старите „партийни кримки“ в журналистиката) можеха да те направят член на някакво ново демократично общество, докато продължаваш да обитаваш панелния си блок, да се редиш на опашка за месо през Лукановата зима и шефът ти е все същият син на партизанин.

Демокрацията идваше в страната благодарение на „героизма на говоренето“ за нея

в медиите. Благодарение на тях бе разпознат и наложен в общественото съзнание и новият политически елит. Извън БКП/БСП падането на комунизма бе прекъснало заварените легитимиращи разкази и колкото повече си бил някакъв преди, толкова по-трудно можеше да останеш такъв сега.

Само медиата имаше ресурс да извади от това „историческо празно“ фигурите на опозицията и да им даде публична идентичност. „12 + 3“ беше най-прекият път, по който те можеха да стигнат от собствените си домове до домовете на хората.

И независимо че предаването предлагаше равнопоставен достъп на различните гледни точки в политиката, не можеше, а и не искаше да крие, че имаше своя, която го сродяваше със СДС, правеше го

медиен аватар на опозицията.

Вярно е, че новите политици бяха лакоми за телевизия, а и тя за тях, защото очакваше, че с появата си пред зрителите ще я пренесат в новото време…, и след малко пудра им отваряше широко вратите на „Панорама“ и „Всяка неделя“. Но по-умните знаеха, че

радиото има една привилегия – там тежат повече аргументите, а на екрана – повече гледките и харизмите, че телевизията прави популярно лицето ти, а радиото – идеите ти.

Особено пък ако се явиш в „12 + 3“, защото предаването се беше заело не само да отразява, но и да обяснява променящия се свят, да се бори с историческата непрогледност на прехода, с чезнещите в нея координати на доброто и злото.

Принципът е: колкото по-малко разбираш живота си, толкова по-лошо живееш. И между политиците започна да се появява една непозната още за българската публичност птица – експертът. Експертите бяха социолози, политолози, философи, историци, писатели…, а и самите водещи гастролираха в такава роля. Думите им подреждаха нещата и това създаваше утешителното усещане, че някой знае накъде вървим, че има пилот в самолета.

Политиците и експертите бяха важна част от „12 + 3“, но само част. Предаването преливаше от рубрики, които го превръщаха в ефирна „шведска маса“, където всеки може да открие своите предпочитания. Цялостната картина се градеше не от „Големи разкази“, за които постмодернизмът и без това настояваше, че вече не съществуват, а от фрагменти, на принципа на колажа. Дори водещите бяха „колажирани“, налагаха модела на персонифицираната журналистика, но със сменящи се персони. Въпросът беше във всичко слушателят да има право на избор, защото изборът е синоним на свобода, и то не като политическа декларация, а като лична придобивка.

През ефира на „12 + 3“ течеше последното, най-щастливо десетилетие на 20. век…

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s