Петко Георгиев
глснст и прстрк – това беше представата на новото държавно ръководство за необходимите промени в България след смяната на Живков.
Нещо, което да се харесва на съветските другари, но да не свърши като в ГДР.
България беше в пореден фалит и без съветска помощ бързо потъваше към дъното. От години насам дори София беше с режим на тока (в провинцията редовен ток по времето на соца никога не е имало), елементарни стоки изчезваха със седмици от магазините, мегаломанските проекти на 80-те само за десетина години ни бяха натоварили с милиарди долари дълг, който трябваше да се изплаща стръмно. Българските комунисти бяха свикнали Москва да ги спасява от фалити, но за зла тяхна участ, през 1989-а СССР беше на същия икономически хал , ако не и по-зле. Губеше кървава, глупава и скъпа война в Афганистан, зашеметяващото технологично превъзходство на Запада и надпреварата във въоръжаването бяха стопили лагерите на архаичната съветска икономика, балтийските републики и Кавказ се бунтуваха и на съветския лидер Михаил Горбачов въобще не му беше до България.
Въпреки отчаяните си опити,
новото българско ръководство не можа да осребри в Москва нито смяната на Живков с Младенов, нито приказките си за „преустройство“
и нещата с икономиката вървяха към бърза и болезнена развръзка. Повечето от българите обаче дори и не подозираха каква е реалната картинка. В медиите за това почти не можеше да се говори и обективната информация за състоянието на страната трудно достигаше до хората. Вярно, на стените на Университета и по центъра на София се появи стенвестник „Независимост“, през февруари 1990 тръгна първо вестник „Свободен народ“ , после и „Демокрация“, но тиражите им бяха ограничени и не стигаха дори за центъра на София, да не говорим за провинцията. За ориентация:
на „Демокрация“ властите бяха отпуснали тираж 70 000, а „Работническо дело“ се печаташе в един милион!
Повече от всякога се слушаха и западните радиостанции, но сумарната им аудитория беше пренебрежимо малка в сравнение с БНР и БНТ, а и тези медии слушаха предимно хората, които така или иначе вече бяха убедени противници на режима.
За да се променят обществените нагласи беше от ключово значение Радиото и Телевизията да се възползват от новооткритата свобода и да отразяват събитията в страната професионално, да представят неизбирателно всички факти и да служат за платформа за противоборство на мнения, от каквато имаше отчайваща нужда. Това беше първият ни голям тест.
В тези първи месеци след ноември 1989 едногодишното 12+3 прерасна от творчески радио експеримент в една от първите независими платформи за професионална информация и свободна борба на идеи за пътя и съдбата на България след края на комунизма.
В началото нещата не изглеждаха никак обещаващи. След първите два големи опозиционни митинга и освиркването на Петър Младенов пред Парламента на 14 декември, довело до неговата изпусната „танкова реплика“ (тя беше излъчена доста по-късно, но легенди вече се носеха), властта се изплаши, че изпуска контрола и се опита да затегне контрола над Радиото. Веднага след 10 ноември за шеф на Комитета за телевизия и радио, тогавашната структура, която управляваше медията, беше назначен Филип Боков, същият, който се прочу по-късно с фразата, че БКП поемала вината „само с мезета“. Събра всички водещи на новини и актуални предавания и се опита да ни обясни, че
тъй като сме били държавна медия, който не е съгласен с политиката на властта, трябвало да си ходи.
Понеже идваше от пост в посолството в Лондон, дори даде пример – той много искал да пише за Economist, ама те му казали, че имат друга редакционна политика. Е, има си хас, кой щеше да чете Economist, ако в него пишеха секретарите на комунистическите посолства в Лондон? Да не звучи пресилено, но и ние в Радиото го отсвирихме точно като английските колеги. Вярвахме, че времето, в което интересите на управляващата партия можеха да се представят като национални интереси, времето, в което властта можеше да диктува редакционната политика на националните медии, беше свършило. Няколко години по-късно се оказа, че сме били доста наивни и че свобода без борба няма…
След 10-ти ноември официалният разказ за събитията беше за „героите“ Луканов и Младенов,
които, едва ли не с риск за живота си, са сложили край на диктатурата на Живков, и сега вече пред дългоочакваното светло социалистическо бъдеще няма други прегради, освен шепа брадати реакционери от жълтите павета, слуги на „империализъма“, които могат да бъдат показвани по медиите само за подсилване на драматичния ефект. Освен от многомилионните партийни вестници със страшни имена – „Дело“, „Село“, „Фронт“, „Труд“, „Армия“ и какво ли не още, в края на 1989 и началото на 1990 този разказ течеше и по много от предаванията на Радиото и Телевизията. Горд съм с това, че 12+3 не просто никога не се включи в този хор, а си завоюва позицията на независима трибуна, от която говореха реалните носители на променяната в страната, влизаха в остри спорове с активните борци на статуквото и помагаха за формирането на свободно и информирано обществено мнение, без което демокрацията е невъзможна.
Битките да си извоюваме статута бяха постоянни – гост по гост, тема по тема, ден по ден.
На 3 януари 1990 година в София започна подготовка за Кръглата маса, преговори между властта и опозицията, които трябваше да поставят началото на реалните промени в страната. Подобни кръгли маси бяха подпечатали мирното предаване на властта от комунистите на опозицията в Полша, Чехия и Унгария. БКП обаче нямаше намерение да сдава властта. Нашата кръгла маса в техните очи трябваше да подпечата запазването на властта в техните ръце. БКП се надяваха мачът да е предварително спечелен, не на последно място защото няколко ключови фигури от обратната страна на масата играеха за тях. С типичната самоувереност на политици, на които никога не им се беше налагало да водят кампании за да бъдат избрани и които смятат, че всичко им е в ръцете, те бяха решили да превърнат Кръглата маса в свое пропагандно оръжие – ето, ние толкова мъдро предлагаме промени и сме готови на толкова отстъпки, а пък тези „брадати екстремисти“ отсреща искат всичко да разрушат. Опозицията настоява Кръглата маса да се предава по Радиото и Телевизията. Филип Боков, шеф на националните медии, е член на делегацията на БКП на Кръглата маса, можете ли да си представите наглостта? Ето резултата:
Падам се водещ на 12+3 в един от напрегнатите дни на Масата, ще се подписва 
„споразумение за мирен преход“, пълен с клишета пропаганден документ без конкретно съдържание, който иронично съдържаше клауза медиите да не се използват за пропаганда….Имаме екип и звук от залата, започваме излъчване на живо. Петър Младенов („председател-президент“ на все още „народната“ република) прави дълго изказване. Думата взема Желю Желев, лидер на опозицията. За ужас на Младенов, Желев заявява, че СДС е решило да не подписва и започва да излага аргументите защо.
В този момент някой ни дърпа шалтера и предаването на живо прекъсва…
След около час „възстановяваме“ връзката. Говори, естествено, пак Младенов, и вече кълне „неконструктивната, екстремистка“ опозиция. След края на неговото слово, когато опозицията трябва да отново вземе думата, връзката пак „изчезва“. Нямам представа кой реално е прекъсвал сигнала, но нямах никакво намерение да оставя нещата така. Реагирах много рязко в ефир, извиних се на слушателите за поведението на Радиото, обещах им подробна информация по-късно и описах подробно в отчета на предаването до ръководството защо смятам, че това е недопустимо. Колегите ме подкрепиха. В следващите дни и предавания разисквахме надълго и нашироко темата с участници от Кръглата маса от страната на СДС, които да имат възможност да аргументират своето решение да не подписват въпросната декларация. Вместо да ме уволнят или отстранят, както би се случило година по-рано или две-три години по-късно, властта и представителите й в Радиото се видяха принудени да се съобразят с натиска на общественото мнение и да спрат да си правят подобни експерименти.
Битката на 12+3 обаче не вървеше само против опитите за цензура от страна на властта. Имахме още две важни задачи –
да спечелим доверието на младата опозиция и да неутрализираме вътрешната съпротива в Радиото.
Съвсем естествено беше антикомунистическата опозиция да има резерви спрямо Радиото и Телевизията, които властта възприемаше като свои. Трябваше бързо да отворим ефира за противниците на режима и да им дадем да разберат, че ако имат какво да кажат, винаги могат да разчитат на коректно и професионално отношение от нас.
Помня един от първите случаи, в които имах пряко участие. Интелектуалци-опозиционери бяха написали отворено писмо по някакъв важен повод (не го помня точно, отворените писма и подписките след това станаха всекидневие). Един от авторите, водеща фигура в новосъздадения СДС, се беше свързал с нас през една от репортерките да провери дали някой не иска да го подпише. Бях водещ на 12+3 този ден и го поканих да дойде в Радиото. Той ми определи среща пред оградата, на улицата, малко преди входа към Радиото. Срещнахме се, запознахме се, поговорихме, той ме преценяваше с предпазлива усмивка. Даде ми да прочета писмото. Беше силно, каузата беше справедлива, и отвътре ми идваше веднага да си сложа подписа, но бях наясно, че съм пред важно професионално изпитание. Без грам колебание му казах, че няма да подпиша, защото това ще ме вкара в конфликт на интереси с новинарската ми работа, но че искам и мога да направя нещо по-важно, и го каня да се качи в студиото да поговорим на живо по темата. Помня учудването му –
той не се беше престрашил да дойде до охранявания от милиция пропуск на „Драган Цанков“, аз го канех да влезе пред микрофон!
Имаше десетки такива ключови моменти, когато отваряхме непипани от никого по-рано теми, посягахме на табута, давахме думата на хора, които бяха държани настрана години наред. Така постепенно градяхме доверие и се превръщаха в предаване, което никой не иска да изпусне. Първо при нас в национален ефир ветеран-земеделец поиска земята да се върне на онези, от които е конфискувана. Телефоните в „Хоризонт“ блокираха от гневни комунисти и от трогнати и разплакани възрастни хора от цялата страна. Майка ми, Бог да я прости, се обади да ми каже да се пазя вечерта по улиците като се прибирам.
Първо при нас една от звездите на чешкия Граждански форум заяви колко важно е България бързо да проведе лустрация (думата се използваше за първи път в българския ефир, та го накарах първо да обясни, че става дума за забрана ченгета и висши комунисти да заемат държавна служба). След предаването няколко души в Радиото с дни не ми говореха.
Първо при нас днешният Патриарх Неофит, тогава ректор на Духовната академия и говорител на Светия Синод, отправи публична благословия на християните в България и отговори на въпроси за нееднозначните отношения на Църквата с комунистическата власт, за които по-късно се оказа, че като сътрудник на ДС е знаел повече, отколкото предполагахме…
Първо при нас, първо при нас, първо при нас….
винаги съм мразел тази глупава надпревара кой ще е пръв и кой ще е втори, защото тя има значение само за егото на журналистите, не и за слушателите. Може наистина някой, някъде, някога да е говорил или писал по тези теми и преди „12+3“. По реакцията на хората обаче бях напълно наясно, че те ги чуват за първи път, а това е единственото, което е важно в този спор.
Да кажа, че не всички в Радиото ни обичаха, ще е политически коректно, но няма да е цялата истина. В Радиото имаше хора, които не просто ни обичаха, но и помагаха и се радваха от все сърце, в това число сред ръководството. Задължително започвам с Мартин Минков, директния ни началник в онези години, него го имах за част от екипа. Имаше, разбира се, и други, които си ни мразеха искрено, но за тях да пише някой друг. Най-важното, сред колегите и в „Хоризонт“, и в „Ботев“ имаше още хора, които разбираха своята обществена функция като нас и с които заедно изградихме непоклатимия вече толкова години образ на БНР като радио, на което може да се вярва.
Затова съм толкова бесен, като чуя когато някой злоупотреби днес.
Приключението "12+3" 