Михаил Неделчев, литературовед, почетен професор на НБУ

 

 

 

За мнозинството българи 1989 година започна истински едва на 10 ноември. Имаше и такива, които жадуваха комунистическото безвремие да продължи и които искаха тя, тази проклета за тях година, да не се е случвала. Но за една немалка „група граждани“ паметната година започна да тече точно на 4 януари в 12 часа, когато за пръв път по Националното радио, по програма „Хоризонт“, прозвуча призивното, задъхано „дванайсет плюс три-и-и“! Този запомнен завинаги сигнал сякаш предусещаше, а и предизвикваше, подговяше информация след информация, анализ след анализ, репортаж след репортаж, голямата социална и политическа промяна. През годината той бе също едно насърчение в писането и изпращането до „най-високо място“ на нашите протестни послания, в събирането на подписки в защита на „преименуваните турци“ и срещу отвратителната националистическа колективна истерия, в разрастването на русенските екологически акции и превръщането им в политически сбирки, в среднощните дискусии от кухните на толкова много български домове, в разнасянето из София на направените от нашите литературни приятели самиздатски списания „Глас“ и „Мост“…

Денят добиваше своето ускорение именно с това вече толкова очаквано „12 плюс три“, получаваше своя забързан ритъм, търсеше своя социален смисъл.

Боже, това бе прекрасно! Имахме най-после  н а ш е т о  р а д и о, то вече задължително трябваше да се слуша. Българските сюжети малко по малко се открояваха, сливаха се с европейските и световни големи случвания. България се бе забързала.

Много скоро от общия хор, изпял това щастливо звучащо „12 плюс 3“, откроихме и запомнихме отделни мъжки и женски гласове; започнахме не само да ги очакваме, но и ги обикнахме. Авторската журналистика вече не бе само в обособените „прозорци“ на фаворизирани и официално упълномощени личности с техните седмични предавания. Тя се случваше наистина динамично, всеки ден, непредвидимо. А и предаването така охотно започна да „дава думата“, направи разпознаваеми, „публични“, стотици личности, стояли до този момент в анонимност, от десетки и десетки сфери на колективното ни битие – хора, които след това имаха своето ярко участие в новите социални и политически процеси… Кой днес, след тридесет години, може наистина да изчисли, да сметне, да прецени, каква подкрепа бе този така силно звучащ обеден „Хоризонт“ за цялата българска журналистика – освобождаваща се от клишета, от тържествени държавни глупости и лъжи, от прикриващите същностната социална картина нищо неказващи идеологизирани по фалшив начин слова !?

ДВАНАЙСЕТ ПЛЮС ТРИ, в своя първообраз, благодарим ти!