12: Конспирацията „Акапулко“

Петко Георгиев

„12+3“ се крепеше на магията на екипа. Погледнато обективно,  предаването вървеше въпреки структурата на Радиото, а не благодарение на нея. Всички ние работехме в редакция, наречена „Международна информация“, но по естествени причини се занимавахме основно с вътрешна, българска. От една страна, преките ни началници можеха спокойно да не носят отговорност за това, което излиза в ефир – все пак те отговарят само за международните новини. От друга страна, началниците на „Вътрешна информация“ не можеха да ни кажат нищо – ние не им бяхме подчинени. Това ни даваше огромна свобода, защото основното съдържание на предаването си зависеше изцяло от нас, но неизбежно водеше и до сериозни напрежения.  Повечето от хората, които работеха за нас – репортерите и кореспондентите на „Хоризонт“ – бяха на подчинение не на „12+3“, а на „Вътрешна информация“. Те получаваха задачите си оттам, но можеха да ги реализират само при нас, водещите на предавания. Подобна беше ситуацията и с другите участници в едно радиопредаване – музикалните редактори си имаха отделен началник, звукорежисьорите и звукооператорите – също.

За да излезе нещо хубаво в ефир, за предаването всеки ден работеха десетина души, подчинени на четири – пет различни началника.

Нещата се получаваха единствено благодарение на магията на екипа и на разбирането за обща мисия. В тази обща мисия, разбира се, не всички искаха или успяваха да се впишат. Имаше репортери и кореспонденти, най-добрите, които пазеха най-интересните си материали за нас, защото знаеха, че при нас ще имат възможност да направят повече и да стигнат по-далече, отколкото другаде. Имаше репортери и кореспонденти, които не можеха да „пробият“ при нас със седмици заради качеството на продукцията, която предлагаха. Това, естествено, не се харесваше нито на тях, нито на техните преки началници.  Докато течеше „революцията“ всички бяха доволни – отговорността се носеше от нас, хората в ефир, и липсата на нормален управленски механизъм беше по-скоро удобна защита, отколкото проблем за началниците по-нагоре. Когато обаче шумът от първите избори през 1990 отмина и победилите староверци и ченгета решиха, че бурята ги е подминала, нещата започнаха да се затягат. Бяхме си позволили да избираме и да работим само с най-доброто от най-добрите и да хвърляме в коша всичко, което не покриваше току-що установените високи стандарти. В един момент обаче „кошът“ започна да бълбука и да прелива. „Ама, защо не ти харесва този репортаж от конгреса на гъбарите (примерно), хората не се интересуват само от политика!“ или „Защо сте върнали пак кореспондента от Долно Нанагорнище, България не е София!“.

Ad hoc коалиция, съставена от пренебрегнати дребни началници, техни още по-дребни протежета, настъпени по егото бивши соцзвезди и отпаднали от ефира хора с професионални дефицити

изкара приказката, че сме били „радио в радиото“, сиреч разваляме дисциплината, и започна да се опитва да обръща настроенията срещу нас.

През втората половина на 1990-а Йордан Лозанов, моторът на промените в „Хоризонт“, подхвана инициатива за търсене на управленско решение, което да се справи с проблемите в координацията и планирането и да въведе нормални, продуцентски методи на работа в програмата, на които тогава казвахме „екипен принцип“. Идеята беше проста и доказана в управленските модели на медиите на Запад – всеки сегмент на програмата да има своя продуцент, който да отговаря за планирането, осъществяването и бюджетирането  на предаването от „А“ до „Я“. Той поръчва и разпределя задачите,  той следи за качеството на съдържанието и той определя ресурсите, които отиват за неговата реализация. Над продуцентите на сегменти стои един общ директор на новините, който решава коя тема в какъв формат къде отива и координира планирането между предаванията.   Ръководството на „Хоризонт“ изглеждаше склонно да разгледа такова предложение и Йордан започна да събира екип, който да го разработи. Нарече го план „Акапулко“, на името на елитния в онези години мексикански курорт, чиито хотели освен терен за папарашки снимки на холивудски звезди бяха и място за откъсване от всекидневието и стратегическо планиране на много от бордовете на големите американски корпорации.

Е, българският Акапулко се състоя в базата на Радиото в Боровец, малка почивна станция далеч от центъра на курорта, изградена покрай основното алиби на обекта, който трябваше да служи като… специално климатизиран склад за ленти.

Докато умуваме върху новата вътрешна структура, нещата в София започват да излизат извън контрол. Правителството на Луканов е пълен провал, страната е в пореден фалит. Лукановата зима…Първо „Подкрепа“, а после и КНСБ започват национална стачка и държавата лека-полека спира да функционира. София е блокирана от протести, но правителството още не се предава.  Слушам „12+3“ от „Акапулко“ и попадам на свой жизнерадостен запис, тогава въртяхме много собствени реклами на разни рубрики и на предаването като цяло. Прозвуча ми нелепо. Национална стачка, студ, хората буквално гладуват, аз нещо приповдигнато им обяснявам колко е важно да ни слушат…Обадих се на Чавдар, който водеше този ден в София, и го помолих да ми спре записите. Един вид, и аз стачкувам…

От „Акапулко“ имаше един-единствен ефект – обявиха ни за американски агенти. Официално, със статия в „Работническо дело“.

Някакви агенти на американския империализъм се опитвали да превземат отвътре Радиото,  но добре, че има здрави сили да ги спрат – или нещо подобно. Някой любим колега от Радиото ни беше натопил пред партийните си другари в „Дело“. Не бяха успели да измислят да ни обвинят в нищо по-смислено от американския империализъм…но то човек от клишетата в главата си няма как да избяга.

Е, не знам дали бяха „здрави сили“ или прословутата българска едновременна омраза и любов към статуквото, но наистина ни спряха.

Има такъв български парадокс – хем си мразиш живота и се жалваш постоянно от него, хем нищо не правиш, за да го промениш. Нещо повече, от живота си мразиш повече само тези, които искат да го променят…

До напускането ми през 1992 управленската структура на БНР си остана същата, като през годините на „реалния социализъм“. Няколко години по-късно тази структура се оказа отново полезна. През 1995 цялото реформаторско крило в „Хоризонт“, в това число двама от създателите на „12+3“, Чавдар Стефанов и Галя Спасова, бяха уволнени от неокомунистическото правителство на Жан Виденов (е, добре де, от неговото протеже в Радиото). Предаването ги надживя, но никога не можа да се върне там, откъдето беше почнало.

← 11: И после – хоп!

+ 3 извода →

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: