10: Как ще ги стигнем….чехите

Петко Георгиев

Лятото на 1989, 12+3 ще се прави на живо от Прага. Като чешки възпитаник съм в изнесения екип и участвам в подготовката на предаването. Търсим теми, които да са интересни за България, и аз предлагам интервю с любимия си преподавател от Икономическия университет – Владимир Длоухи.  За да защитя предложението си пред колегите, ми се налага да им разкажа случка отпреди пет години.

DlouhyДлоухи преподаваше политическа икономия на социализма, най-идеологизираната не-наука в учебната програма, през която задължително трябваше да минат всички студенти по икономика. Основното съдържание на тази „наука“ бяха гръмки лозунги и похвални слова за някакви въображаеми предимства на плановата икономика, която на Запад сполучливо бяха нарекли „икономика на дефицита“ – заради празните щандове и постоянните липси на основни стоки.

Преди първата лекция по предмета приятели ми бяха казали да се класирам в аулата по-рано, че трудно се намирали места. Помислих, че става дума за някакъв швейков хумор и спокойно се явих с десетина минути закъснение. Огромната амфитеатрална зала наистина беше пълна догоре, а пан професор Длоухи дори още не се беше появил. Сядам на стълбите в недоумение и чакам.  След минута енергичен и елегантен млад мъж се появява на сцената и вдига високо в ръка учебника.

Господа колеги, имам към вас предложение. – заявява той и продължава да размахва дебелото томче. Който иска тройка по моя предмет, да прочете този учебник и да се яви на изпит, можете да не идвате на лекции и упражнения, няма да пиша отсъствия.

Залата зажужава. Предметът е сред най-тъпите, които може да ти се паднат в този университет. Т.нар. основен закон на политикономията на социализма беше някаква идеологическа алабалистика,  според която социалистическата икономика неизбежно водела до „все по-пълното задоволяване на все по-нарастващите потребности“ на хората, или нещо подобно. Изкушението да си спестиш подобна досада два-три пъти в седмицата беше наистина огромно, но пък на Длоухи му се носеше слава на суперинтересен…

Той ни дава една-две минути за размисъл и десетина души напускат. След като последния затваря вратата,

професорът замахва и захвърля учебника по масата, той пада в ъгъла на подиума и кориците му се отпорват.

Аулата ахва. „Политическата икономия на социализма може да си я научите сами. – заявява Длоухи – аз тук ще ви преподавам модерна макроикономика, така че  си извадете листата и се подгответе да пишете.“ – и всички въздъхваме с усмивки и облекчение.

От Kaynes и Friedman в лекциите му постепенно стигнахме до Thatcherism  и Reaganomics. Британската „желязна лейди“ Маргарет Тачър и американският президент Роналд Рейгън по онова време бяха още по средата на мандатите си, двете икономически течения дори още не бяха приели завършен вид и не бяха описани никъде в литературата,  да не говорим, че САЩ и Великобритания бяха „враговете-империалисти“. И въпреки това, тъкмо в лекциите по най-задръстения идеологически предмет, в разгара на „застоя“ – перестройката в СССР дори още не беше започнала – ние учехме нормална, модерна световна икономика!

Вярно, след 68-ма чехите бяха дали окончателната си оценка на соца и захвърленият в ъгъла том беше прекрасна илюстрация за това, но по улиците на Прага още се разхождаха съветски окупационни патрули, а властта си беше ортодоксално комунистическа. Как му се е разминавало на Длоухи, просто не знам…

Разказът ми очевидно убеждава колегите и с магнетофон под ръка се отправям към Университета да уреждам интервю с професора. Обаче…

В Ректората ме посрещат с нетипична сдържаност.

За съжаление, нямаме такъв преподавател.

Ама, как така, на мене ми е преподавал!

Съжаляваме, пане колего, но такъв преподавател в Университета няма.

Добре, кажете, какво е станало с него, къде е?

Пане колего, това е всичко, което мога да Ви кажа, съжалявам…

 

И до ден днешен не знам какво точно е ставало с Владимир Длоухи през 1989-та. Тогава си помислих, че са го уволнили или затворили, или че е избягал. За моя радост, оказа се че съм сгрешил. Владимир Длоухи се появи няколко месеца по-късно, по време на Кадифената революция и под натиска на Гражданския форум (обединението на демократичните сили в Чехословакия) беше назначен още през ноември 1989 за първи вицепремиер със задачата да закрие по планов начин и без излишни загуби Държавния комитет по планиране. После естествено стана една от основните фигури, провели икономическите реформи в Чехия – първо министър на икономиката в първото некомунистическо правителство, после министър на промишлеността и икономиката в правителството на Вацлав Клаус (самият Клаус, както и настоящият президент Земан, са също бивши преподаватели от моя университет, с които, слава Богу, учението ми не ме е срещало.)

С друг от избраните субекти за интервю в пражкото издание на 12+3 имахме малко повече късмет. Отнякъде ни беше попаднала информация за научни изследвания в областта на паранормалното –

чешки учен работеше с хора, които можели дистанционно да разкриват престъпления, истински тогавашни Mentalist-и.

Самият учен, оказа се, не беше достъпен, но чешкото радио имаше запис на интервю с него, което ни предложи да използваме. Е, не е същото, естествено, но все пак е нещо…поне така си мислех, докато не разбрах, че всъщност сме се натъкнали на златна мина.

Отивам в лентохранилището на радиото, някъде в далечните покрайнини на града, да преслушам записа и да си прехвърля, каквото ми трябва.

Записът е огромен, няколко часа, на няколко ленти. Оказва се, не става дума само за интервю с изследователя, но и за документални записи с менталисти. Дават ми малко време да си прехвърля каквото успея и аз набързо избирам няколко откъса. Прави ми впечатление, че звукотехниците ме гледат с почуда и че бързат да ме отпратят, но още не разбирам – какво пък толкова?

CRОсновната сграда на чешкото радио, от която щяхме да водим 12+3, е непосредствено над Вацлавския площад, в квартал пълен с жилищни кооперации от края на 19 век, с малки китни вътрешни дворове и градинки и уютни квартални кръчми. Радиото се набива на очи основно с това, че е доста по-грозно от съседните неокласически сгради. Вътре обаче мерките за сигурност са впечатляващи.

Студиата се заключват и отвън, и отвътре с огромни въртящи се кръгли кранове, като в подводница. Нищо не се излъчва на живо. След 68-ма властта не искаше да позволява ненужни рискове.

12+3 започва, от София води Жоро Папакочев, ние с Йордан и Чавдар от Прага правим включвания с репортажи и материали. Идва време за менталистите. Пускаме материала и ми прави впечатление, че техника и режисьора в студиото притихват и се заслушват с интерес и почуда. Техникът е типичен образ – дълга, къдрава, светла и леко мазна коса, рехава и отдавна неподстригвана брадичка, изтъркани и провиснали дънки, карирана риза, очила тип „ленънки“ и кожени сандали на босо – това беше униформата на чешкия ъндърграунд от онези години. Питам го какво става и той си отговаря честно – „нашите това никога не биха го пуснали“. Оказва се, че записът си стои в архива, но цензурата така и не го е допуснала до ефир. Питам защо, и той ми казва –

ами при комоушите (на чешки пренебрежително – обидно за комунисти) престъпления няма, та какво остава за неразкрити, или за паранормални, които да посочват убийците…

Тогава, през лятото на 1989, 12+3 беше светлинни години напред пред скучната и тежко цензурирана продукция на повечето от останалите радиа в соцлагера. Гордеехме се и си мислехме, че сме стигнали, че и подминали Централна Европа. Трябваше да минат само няколко месеца, за да разберем, че това е пълна илюзия. Чехите, поляците и унгарците просто чакаха да си тръгнат съветските войски, за да си оправят държавите в рамките на две-три години. След същите  две-три години България, в която съветски войски никога не беше се налагало да има, затъна в постсъветско блато, от което започна да излазва чак през 1997.

← 9: Златно време за журналистика

11: И после – хоп!→

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: