11: И после – хоп!

Петко Георгиев

Някъде малко след края на режима на етажа на „Хоризонт“ се появиха „мерки за сигурност“ – метална врата с код и магнитна карта  и „жива охрана“. От какво са искали да ни пазят – само те си знаят, още повече, че на единствения вход на Радиото откъм „Драган Цанков“ винаги си е имало охрана от „народната милиция“. „Живата охрана“ беше един плешив чичка с вид на току-що пенсиониран  фатмак (войнишко галено за старшина, постове, заемани в соц. армията основно от  полуграмотни връзкари от селата около казармите, субект на невероятно количество вицове). Военните и милиционерите тогава ги пенсионираха рано, в някои случаи малко след 40, и им даваха пенсии, двойни и тройни на тези, които получаваха университетските професори и артистите, например.  Вярно, тормозът на „службата“ – нередовно спане, компенсирано с редовно пиене – състарява по-бързо, но все пак…

Та „нашият“ чичка се появи в „Хоризонт“, пълен с енергия и с идеи, които беше готов да сподели с всеки, който му се върже да го слуша, но такива много-много нямаше. Обикаляше по коридора и чакаше някъде да започне разговор, за да се присламчи и да слуша. При по-разгорещени дискусии чичката се подпираше на рамката на винаги отворената врата на 12+3 и се правеше, че изучава тавана, леко наведен към стаята, да не пропусне нито дума.  Румяна Червенкова, тогава една от звездите на набралия скорост след промените сутрешен блок, му беше особено бясна. Помня, при един подобен разговор при нас, как скочи и затръшна вратата, на която се беше подпрял …

Аз, като по-наивен и „диалогичен“, в един момент завързах разговор с него. Разменихме по няколко думи, и ми стана ясно, че говоря със сталинист, човек прекалено индоктриниран и наивен, за да е назначен при нас като шпионин – на него от километри му личеше какво мисли. В момент на откровение той ми сподели какво според него става в държавата след 10 ноември.

Сега, казва – ние сме пуснали всеки да говори и да прави, каквото иска, но всичко се следи! И утре, хоп! Военно положение! И тогава всички – където им е мястото!

Вместо да съм му бесен, ми стана тъжно. Човекът не разбираше реалностите и живееше в свой свят – жесток, неприемлив и глупав – и се беше осъдил сам на неизбежно нещастие… И не беше единствен. Светът на десетки хиляди като него, възпитани в идиотската утопия на казармения комунизъм, рухваше пред гледката на внезапно забогателите им партийни „другари“ и на спонсорираната от тях организирана престъпност. Да изживееш последните си години с болката на измамата, на опорочените мечти и илюзии, и в очакване на все по-малко вероятния „хоп“– това си е доживотна присъда, без право на обжалване.

Малко след този разговор чичката изчезна от „Хоризонт“ без обяснение, както се беше появил.

← 10: Как ще ги стигнем…чехите

12: Конспирацията „Акапулко“ →

Реклами

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: