6: Върви си, народе възродени!

Петко Георгиев

12+3 тръгна в първия работен ден на януари 1989 година, последната година на соца, когато повечето от острите зъби на цензурата уж бяха прибрани, а държавата трябваше да се прави, че върви по съветската мода за повече „гласност“. Въобще, като тръгвахме, вратите изглеждаха отворени, но напролет нещата се върнаха обратно във фризера.

През май подложените на опит за насилствено асимилиране български турци („народната“ милиция използваше термина „лица с възстановени имена“) се вдигнаха на бунт за имената и правата си. За истинските размери на бунта, за убитите и за ранените, за безумното хвърляне на нищо неподозиращи млади момчета от наборната армия срещу мирни хора научихме много по-късно. Тогава имахме само слухове – тук за някаква демонстрация в Джебел, там за нещо започнало в Лудогорието…стана ясно, че положението е страшно, когато изключиха кодовете за телефонно набиране на Шумен и Добрич (по онова време още Толбухин). Режимът реагира бързо и твърдо на бунта – в началото на юни границата с Турция беше отворена и над 300 000 български граждани, прогонени с националсоциалистически плам, бяха принудени да напуснат родината си. Лично Тодор Живков им беше казал по телевизията –

„Който не се чувства българин, да си ходи.“

За мой ужас, по улиците на София се появиха изневиделица някакви домъкнати с автобуси от цялата страна екзалтирани тълпи, на които тази фраза им беше харесала! Пропагандната машина включи на overdrive. Националистически митинги, първо в София, после в други градове, въоръжени патрули по градовете и пълна истерия по медиите. Представете си „Атака“ с цялата власт, и ще сте близо до атмосферата на юни-август 1989. Тогава по улиците на София се появиха и първите организирани агитки от момчета от спортните школи, бъдещите „борци“, пращани да изпълняват поръчки на властта. Точно такива млади хора – може би родителите на сегашните участници в платените националистически митинги – се бяха строили пред турското посолство през юни 1989 за някакъв протест, на който бях пратен да репортерствам. За разлика от съвременното си издание, онези не бяха облечени в маркови  анцузи, ами си бяха по потници, че беше соц  и по магазините друго спортно нямаше….Опитах да ги питам откъде са, защо са там и какво искат да кажат, но те само се въртяха наобратно и бягаха от микрофона, очевидно инструктажът им не беше стигнал до аудиото. Върнах се в Радиото и казах, че нищо не е станало и репортаж няма да има. Никой не ми се разсърди.

12+3 се опази от националистическата истерия, нещо повече.

Повечето ми колеги в Радиото бяха против т.нар. „възродителен процес“ по принцип, а кампанията срещу българските турци от пролетта и лятото на 89-та само задълбочаваше убеждението ни, че ставащото е дълбоко нечовешко и нередно. Слава Богу, мнозина българи, и особено българската интелигенция, мислеха по същия начин. Така мислеха и доколкото можеха, се противопоставяха и няколкото полулегални дисидентски организации, появили се в тези последни месеци на комунизма.

В 12+3 не сме се събирали на тайни сбирки, за да обсъждаме как да реагираме на събитията, но всеки от нас направи своя избор. Може да не сме го изричали на глас, но имахме единомислие. Трябваше при всяка възможност да неутрализираме национализма,  да не допускаме нито дума от антихуманното, расистко говорене и национал-комунистическата пропаганда в ефир и да търсим активно хора, които да говорят нормално. Хората от неформалните организации, хората на културата и духа, които имаха авторитета да се извисят над истерията.

За разлика от други медийни герои от онова време, нямахме нито тайни уговорки с Луканов, нито „гръб“ в Държавна сигурност и слава Богу!

Жалко и подло е да се правиш на смел журналист, ако знаеш че има кой да те защити от удари и ако служиш на други господари. Това е принцип, който мнозина в българските медии и до днес смятат за глупав, особено издатели, директори и главни редактори. Но в 12+3 тогава беше така – оправяхме се сами, като си преценявахме риска и си носехме отговорностите.

През декември 1989 БКП се отказа частично от възродителния процес и върна имената на българските турци. Казвам частично, защото в решението за връщането на имената все още ги нарича „тюркоезично мюсюлманско население“. Турците, и софийската интелигенция, която винаги се е застъпвала за тях, ликуваха. Начело с Държавна сигурност обаче в следващите месеци в кърджалийско започна нова националистическа истерия, а в Разград  комунисти и новоназначени от ДС „националисти“ дори обявиха „Разградска република“, готова да откъсне района от България, но да не допусне турците да се върнат в страната и освен имената да си възстановят и заграбеното или продадено на безценица при бягството имущество. Натоварени на платени незнайно от кого автобуси, разгневени местни типове отново се изсипаха на организирани протести в София.

12+3 се хвърля в дълбокото на спора.

Изкарваме пламенни защитници и противници на връщането на имената в ефир. В Кърджали два митинга са окупирали двата края на центъра и кореспондентът ни – герой, хвърчи от единия на другия да сверява казаното. И на двата митинга Радиото се слуша на живо и всяко включване по въпроса се посреща с възгласи на възторг от едната и на възмущение, от другата страна на площада.

В един от тези дни получавам писмо в Радиото. Отварям го, започва „В името на народа“. Написано доста грамотно, на ръка, с четлив почерк, но без подпис. Съобщава ми се, че на свое заседание

някакъв комитет за национално спасение разгледал моето поведение в ефир и ме осъдил на смърт.

Честно казано, чак се възгордях. Значи, стигнали сме до умовете и сърцата на хората… Всъщност, и през ум не ми мина да приема заплахата на сериозно, изчетох го в ефир, покоментирахме със слушатели и  колеги, и това беше.

Още малко по темата правосъдие и върховенство на закона. От самото начало на 12+3 бяхме въвели редовна рубрика „криминална хроника“, в която съобщавахме за по-тежките криминални престъпления от денонощието и която вървеше на музикален фон тип „студио Хикс“. Беше някакъв пробив – по времето на соца официалната линия беше, че престъпността е на път да изчезне. Някъде в началото на Лукановата зима 1990-1991 е. Магазините са като подготвени за снимки на апокалипсиса,  хората преживяват на хляб и буркани от мазетата. Решавам да изпитам вниманието на слушателите. Пускам криминалната музика и започвам да чета съвсем истинска, току-що получена новина. В областен град, на централно кръстовище, волгата на местния комитет на партията спира рязко на червено и отзад я блъска москвич, който й отваря багажника. Хората се насъбират да видят какво става, и какво да видят – багажникът пълен със салами и сирене. Започва импровизиран митинг, но няма ранени и убити. В края на новината задавам въпрос към слушателите: „познайте къде се разиграва тази случка“. Хората започват да звънят по телефоните от цяла България – „при нас трябва да е било! – не, не, при нас!“…В края на предаването прочитам най-интересните слушателски предложения и им давам отговора – всъщност ставаше дума за някакъв град в СССР…

След време Йордан ме вика настрани. Обадил му се

следовател, сезиран по моето предаване, да ме разследва за подстрекателство към насилие.

Отказал се да ме разследва, защото не смята, че има престъпление, но да си знам, да внимавам.

Ето ви върховенството на закона. Когато незаконни комитети издават смъртни присъди, всичко е ОК. Когато посегнеш на честта на Партията, я внимавай, че всякакви ги има…

← 5: Речник на вътрешния жаргон

 7: Дами и господа… →

Реклами

Началото на радиопредаването, което някога слушаха милиони

%d блогъра харесват това: